Казус - Мигел де Унамуно

„ Всичко, което е жизнено, е ирационално, а всичко, което е рационално, е антижизнено, тъй като разумът е по същество скептичен.”

 

Мигел де Унамуно

[caption id="attachment_207" align="alignleft" width="161" caption="Мигел де Унамуно"][/caption]

Според Унамуно философията е израз на екзистенциалния стремеж на човека да разбере света и живота и да си състави единна цялостна представа, която му помага да живее. Но тъй като реалната действителност по своята същност е ирационална, а разумът е само нейна надстройка, философията винаги се поражда от индивидуалната точка на отделния човек, основана върху емоционалното отношение към живота. Философията е призвана не да строи системи, а да се превърне в индивидуално екзистенциално философстване, което трябва да разкрие отделната личност в нейното конкретно и неповторимо съществуване, което винаги е лично, интимно и субективно. Затова истинският смисъл на човешкото съществуване намира своята реализация в свободата на субективно - личностното от всичко обективно, в това число и от обективните рационални умозрителни спекулации. Истината не е в това, което човек знае, а в това което човек е.

Самата истина не може да се знае, в истината човек може да бъде или да не бъде. Тя е екзистенция – онова неизразимо, ирационално начало, което присъства в отделния индивид и определя неговия живот. Екзистенцията не е просто съществуване в света, а съществуване в субективността на вътрешния живот на личността като самоотношение на ‘Аз-а’ към самия себе си. Именно в тъждеството на човека с неговата екзистенция, в идентичността на отделната личност с нейния собствен ‘вътрешен живот’ можем да намерим смисъла на човешкото битие. Екзистенциализмът на Унамуно представя човека като същество, което много повече се определя в своето конкретно битие на интимността и чувствата, отколкото на разума. Играта на действията и противодействията между външния и вътрешния свят на индивида е това, което дава съзнанието за собствено Аз. Ако приемем, че разумът е по същество скептичен то истината е недостижима. Сетивното познание непрекъснато ни заблуждава, но също така не е сигурно и познанието, което е аргументирано с логически средства. Да се съмняваме означава да имаме недоверчиво отношение към възможността за постигане на истината. Съмняващият се човек притежава остро чувство за относителността и преходността на нещата. За него пълната и абсолютна истина е непостижима, защото светът се изменя постоянно. Според рационализма разумът е основна способност за познание, на разума е дадена истината. Дори за някои философи - рационалисти и самото битие е разум, разумът определя историята на човечеството и в крайна сметка взема връх над човешките страсти. Декарт твърди, че за да открием истината е нужно поне веднъж в живота си да подложим всичко на съмнение, доколкото това е възможно. Тъй като, преди да сме станали възрастни, ние сме съдили ту правилно, ту неправилно за нещата представящи се на нашите сетива, много от тези прибързани съждения ни пречат да стигнем до познание на истината и до такава степен ни обладават, че няма никакви изгледи да се освободим от тях, освен ако не се решим поне веднъж в живота си дасе усъмним във всичко. Полезно е също така да смятаме за истинно всичко, в което можем да се усъмним. За Декарт доколкото съмнението е акт на мисленето, то най-достоверното начало за нашето позноние е факта на мисленето. Така неговият методически скептицизъм преминава в своята противоположност – в увереността и сигурността на нашето мислене. Но това не е ли парадокса на пълния скептицизъм ? Защото ако скептикът е неуверен във всичко, то той не би бил уверен и в неистината, както и в самия метод на съмнението. Кои са средствата, за да постигнем знание? Можем да приемем, че първите средства за постигане на всяко познание са сетивата и чувствата. Ние възприемаме нещата със сетивата си, но кой може да гарантира, че нашите сетива са достатъчни, че не ни липсва някое, което при това да е най – важното за познанието. Усещанията мамят нашия разум, но и той от своя страна мами тях. Онова, което виждаме и чуваме, когато сме обхванати от гняв, не е същото, което е в действителност. Много неща незабелязваме, ако умът ни е зает с нещо друго. На чувствата е присъща измамната далечина на целите. Човек, обхванат от чувствата, се страхува или желае неща, които са в бъдещето. Следователно сетивата и чувствата не са сигурен източник на познание. Но и разумът, сам по себе си, не е негова по – надеждна опора. Много често човек заменя истинското знание с въображаемо т.е. със собственото си мнение. Съмнението е основният принцип на човешката мисъл и поведение. Да философстваш означава да се съмняваш, но и да се съмняваш истински, значи да философстваш. Това е един от пътищата към знанието. Истинското знание е в мислите, а не в думите. Съмнявайки се, човек не се задоволява с чисто духовната сфера, а изисква и проверяване на знанието в действителността. Знанието изисква ум, умението да се разпореждаш с него и ако те липсват никакво знание не може да спаси този, на когато те липсват. Целта на науките е да научават човека да живее. Мъдростта не е достатъчна, ако е само за мъдрия. С мъдростта трябва да си служиш. Увереността и знанието се оказват истината на съмнението и скептицизма. Според Еклесиаст мъдростта предполага страдание и който трупа знание, трупа печал, а монтеновата интерпретация е, че който трупа познание, трупа съмнение. Тогава какъв е смисълът на познанието, намирането на различни пътища за постигането му и достигането до мъдростта? Единственият достоен предмет на философията е самопознанието на човека, а нейната главна цел е намирането на най – подход

ящото и съответстващо на човешката същност и предназначение поведение. Да познаеш себе си означава да опознаеш и другите. Една от способностите на всяко живо същество, включително хората, е идентифицирането на нещата и явленията. Да се идентифицира нещо в света около нас, означава първоначално да се различи и открои от другите неща. Не винаги, когато различаваме и идентифицираме нещата, ние разбираме целите им и определяме същността им. Когато осъзнаваме различията си от другите неща и хора, ние намираме себе си, преживяваме чувство за своята специфичност. По този начин разбираме своята отделност и че животът на всеки е неповторим и единствен. Като преживяваме по този начин личността сме склонни да си представяме, че винаги и във всички епохи хората са били личности и са мислили себе си като личности, т.е. като за обособени и уникални индивиди. Тази представа се ражда с модерността и е просто една историческа форма, в която индивидът се преживява. Един от начините за конструиране на личността е понятието за разумен индивид. Това означава, че личността винаги се мисли като разумна, а човек се превръща по определение в мислещо същество. Всичко, което един човек прави, може следователно да се опише и анализира като разумно, т.е. като разбираемо за другите. Важен аспект е възможността човек свободно и публично да упражнява разума си. По този начин моята свобода се среща със свободата на останалите хора. Именно тя е в основата на модерността. Животът на човека зависи само от него, той е сбор от изборите, които този човек прави. Животът се превръща в проект, който човек измисля за себе си. Тази идея непрекъснато поставя индивида пред необходимостта да отговори на въпроса " Кой съм аз ? “. Ако аз мога да се измислям, то тогава нося отговорност за това, което съм измислил и трябва винаги да знам “ кой съм “. Всъщност личността не е никога самотна, човек никога не е съвсем сам и не прави сам своите избори. Индивидът винаги е положен в някакво социално поле, което му задава определени начини на поведение. В модерното общество отделните индивиди се мислят като отделни личности и затова всеки един от нас мисли себе си като личност, която при това е уникална, различна, отговорна. Конструирането на собствената ни индивидуалност е метафорично казано един непрекъснат процес на преговори, който водим с другите. Ние се представяме като някакви, другите ни признават като някакви. Между представянето и признанието лежи едно поле на преговори, в което договаряме собствената си идентичност. Ние непрекъснато влизаме в нови социални отношения, а това означава, че измисляме себе си по нов начин, че договаряме нови признания за себе си. В този смисъл най – уникална и различна би била личността на този, който е влязъл в най – голям и най – разнообразен набор от социални отношения. Човек винаги заема някакво място в обществото и може да влиза в отношение с хора, които са на същото или на сходно до неговото място. В модерността човек може да мени мястото си и е социален във всеки аспект от съществуването си. Разумът това е способността, която организира знанието и действията. Разумът е търсене и намиране на общото в многообразието, на постоянното в течащото, на битието в ставането. Разумът е логика и синтез на определение. То е полето, в което единиците на познанието намират своето място. Рационално е всичко, възнамерявано и осъществявано като решение на проблема. Рационалното е потопено в нерационализируем океан. Рационалността се простира, изглежда, само от проблема до неговото решаване – наблюдение, описание, обяснение, разбиране и действие. Ако знанието е издигнало тези изследователски действия до ново равнище на проблемност, ако е разрешило проблема, който е в основата на нашето питане, то имаме рационално знание. Тук питането по – нататък или по – дълбоко изисква ново изследване и никога няма да стигне дъното на яснотата. Никога няма да се натъкнем на обсолютно разумни основания. Безкрайното битие несъмнено доминира над крайния ум. И много от това, което знаем никога не е огрявано от лъчите на разума. Просто това знание никога не е било подложено на съмнение от непридвидена ситуация.На рационална преценка се подлага само онова, което е проблематично, онова което изисква осветляване. Рационалността е онова, което решава проблемите. Ако една теория обяснява добре, тя е добра теория. Още по – добър показател за качеството на знанието е способността му да предвижда. Ако една теория съумее да предвиди бъдещо събитие, тя е превъзходна теория. Спо]
]>