Лидерството представлява феномен на груповата динамика, при който в резултат на взаимодействието между членовете при изпълнението на дадена обща дейност, едно лице се издига за организиране на групата при решаване на конкретна задача. То е явление на неформалните личностни отношения, т.е. няма документирани процедури за издигане на лидера, не се предвиждат административни мерки за неговото утвърждаване. Лидерът е член на групата, който влияе върху поведението на останалите, при което те доброволно приемат неговото лидерство, изграждат към него отношение като към водач и му се подчиняват. Същевременно те знаят, че могат да се откажат от тази позиция без санкции и административни наказания. Това означава, че по своята същност то е динамичен феномен, влияещ се от ситуацията.Лидерството е тясно свързано с ръководството, тъй като и двете са обвързани с категориите “ влияние “ и “ власт “. Чрез своето влияние лидерът допринася за осъществяване на груповата дейност и поддържане на добри междуличностни отношения. По такъв начин той се издига като неофициален ръководител на групата. Признаването му за ръководител е спонтанно, стихийно и неговото ръководство има неформален характер.
За лидера е задължителен статуса на авторитет. Той влияе, имат му доверие, разчитат на него. Този авторитет се дължи на личностните му качества и на способността му да постига груповите цели чрез добра организация при решаване на груповите проблеми и задачи. Следователно за лидерството е валидно задължително изпълнението на организаторската функция, чрез която се влияе върху членовете на групата.
Лидерството представлява феномен на груповата динамика, при който в резултат на взаимодействието между членовете при изпълнението на дадена обща дейност, едно лице се издига за организиране на групата при решаване на конкретна задача. То е явление на неформалните личностни отношения, т.е. няма документирани процедури за издигане на лидера, не се предвиждат административни мерки за неговото утвърждаване. Лидерът е член на групата, който влияе върху поведението на останалите, при което те доброволно приемат неговото лидерство, изграждат към него отношение като към водач и му се подчиняват. Същевременно те знаят, че могат да се откажат от тази позиция без санкции и административни наказания. Това означава, че по своята същност то е динамичен феномен, влияещ се от ситуацията.
Лидерството е тясно свързано с ръководството, тъй като и двете са обвързани с категориите “ влияние “ и “ власт “. Чрез своето влияние лидерът допринася за осъществяване на груповата дейност и поддържане на добри междуличностни отношения. По такъв начин той се издига като неофициален ръководител на групата. Признаването му за ръководител е спонтанно, стихийно и неговото ръководство има неформален характер.
За лидера е задължителен статуса на авторитет. Той влияе, имат му доверие, разчитат на него. Този авторитет се дължи на личностните му качества и на способността му да постига груповите цели чрез добра организация при решаване на груповите проблеми и задачи. Следователно за лидерството е валидно задължително изпълнението на организаторската функция, чрез която се влияе върху членовете на групата.
Ръководството също означава влияние и наличие на авторитет. Но ръководителят е официално назначено лице, чиато цел е организация на работата в трудовата група. От тук и съществуващите различия между ръководство ( власт ) и лидерство.
Ролята на ръководителя постигане на целите на организацията. Във връзка с това той осъществява широк кръг от контакти, осигуряващи му необходимите условия за успешното функциониране на организацията. За лидера такава функция не се предвижда, Той защитава интересите на групата и регулира вътрешногруповите отношения. Ето защо се смята, че един ръководител се е научил да управлява, когато престане да вижда проблемите от позициите на изпълнителя и започне да ги вижда от гледна точка на интересите на организацията.
Втората разлика се свързва с правото на власт. Ръководителят е свързан на тази длъжност, с което придобива право да упражнява власт над своите подчинени. Това го прави формален ръководител. Лидерът влияе върху поведението на групата, но няма официално дадени права от организацията, което означава, че той е неформален ръководител. Тези две форми на ръководство се отличават по степен на стабилност, устойчивост и постоянство. Формалното ръководство е значително по – стабилно, не се влияе от различни ситуации и групово настроение, докато неформалното функционира предимно стихийно.
Различна е и властта, отговорностите и основните средства за въздействие при двата вида ръководство. Авторитетът и властта на лидера се крепят само не неговите личностни качества. Средствата му за въздействие нямат нормативен характер и не са регламентирани със съответни документи, отговорността му е твърде неопределна. При ръководителя нещата стоят по съвсем друг начин. Властта е нормативно утвърдена, отговорността е официална, а средствата за въздействие – административни.
От всичко казано до тук следва, че ръководителят трябва да съчетава в себе си формалната и неформалната власт, т.е. ръководството да бъде продължение на лидерството с неформални средства. Заемането на лидерска позиция изисква от ръководителя познаването на няколко изисквания: 1.Много добра подготовка в трудовия процес и човешките взаимоотношения; 2.Притежаването на положителни качества, с които да привлича хората, да им внушава доверие, да ги прави отзивчиви; 3.Способност за бързо преустройство на поведението, индивидуална изменчивост в съответствие с динамиката на ситуацията и груповите потребности.
Тясно свързани са понятията “ влияние “ и “ власт “. Властта е способност да се влияе посредством контрол на необходимите за досигането на дадена обща ( групова ) цел елементи в служебната дейност. Тя бива следните видове: 1. Законова власт – дава се на ръководителя в организацията, заради неговото положение в йерархията. Организацията отбелязва тази форма на власт с определни титли; 2. Власт на наградите – основава се на възможността на ръководителя да контролира и да дава награди на другите като пари, повишение, похвали за изпълнение и др.; 3. Власт на принуждението – ръководителя има възможност да прилага спрямо другите различни форми на наказание ( мъмрене, уволнение и т.н. ) за неизпълнение на функционалните задължения; 4. Експертна власт – произтича от дадена способност или познание, доказано от индивида;
Вътрешното равновесие на групата, правилното разпределеное на ролите и ефективността на дейността до голяма степен зависят от стила на ръководство на лидера. Различаваме три стила на ръкодство : 1. Авторитарен – тук разпорежданията са кратки и делови, под формата на заповеди. Забрани – отправяни без снизхождение, граничещи със заплаха. Тонът е ясен, неприветлив. Похвалата и порицанието са субективни, емоциите не се вземат впредвид. Общите дейности се планират предварително, определят се по – непосредствените цели, по- далечните са неизвестни. Решаващ е гласът на ръководителя; 2. Демократичен – инструкциите са във формата на предложения, тонът е другарски, а не сух, избягват се нарежданията. Похвалата и порицанието са под формата на съвети и предложения. Позицията на лидера е вътре в групата, разпорежданията и забраните се приемат под формата на дискусии. Мероприятията се планират с помощта на цялата група, равностойно. За реализирането на отделните мероприятия отговарят всочки. Всички елементи от общата дейност се предлагат и обсъждат; 3. Либерален – тонът е конвенционален. Липсват всякаква похвала, порицание, сътрудничество. Позицията на лидера не е подчертано, а по – скоро е незабелязано от страна на групата. Работите в групата вървят без много усилия от нейните членове. Лидерът не дава указания, разделите на работата се формират от отделните интереси;
Най – високи резултати постигат групите с авторитарни лидери, т.е. лидери, които вземат решения и издават заповеди сами, носят за това отговорността, осъществяват еднопосочна комуникация, подтискат индивидуалната инициатива. Предпоставка за взетите решения са целите, които си поставя лидерът, а не целите, които си поставят подчинените. В случай на отсъствие на авторитарния лидер от работа, членовете на работната група изпадат в беда.
Слаби резултати ( ниска производителност ) имат групите, оглавявани от лидери с демократичен стил на ръководство, т.е. онези, които позволяват на подчинените си да участвуват при вземането на решения, делегират част от авторитета си, но запазват отговорността за себе си. Лидерите с демократичен стил осъществяват двупосочна комуникация, членовете на групата са съпричастни към целите и взетите решения. Както и при авторитарния лидер, при отсъствие на лидера с демократичен стил, членовете на групата изпадат в беда.
Производителността на труда е слаба и при либералните, ненамесващи се лидери, т.е. онези които отхвърлят отговорността и предоставят целия си авторитет на групата. При групите с либерални лидери се откроява като характерна хоризонталната комуникация. При остъствие на лидера, групата няма цели и бездейства.
Обемът на работа е най – голям при авторитарното ръководство, но при него се забелязва ниска мотивация, по – малка инициативност и оригиналност при изпълнението на задачите, по – малка дружелюбност в групата, липса на групово мислене, по – голяма агресивност както по отношение на ръководителя – лидер на групата, така и по отношение на останалите членове, зависимо и покорно поведение.
За разлика от авторитарния стил, който допринася за по – голяма производителност, удовлетворението от труда е най – високо в групите с демократичен стил на ръководство. Ниско е удовлетворението от труда в групите с авторитарен и либерален стил на ръководство. Демократичният стил е свързан с удовлетворението на подчинените, което произтича от зъзможността да участвуват заедни при решение на проблема. Авторитарният стил внася неудовлетворение сред подчинените, понеже те не всякога разбират целите, които се преследват чрез взетите от ръководителя решения.
Демократичният стил е с по – голяма степен на упълномощаване на власт за вземане на решения от подчинените. Авторитарният стил е с по – малка степен на упълномощаване, но допринася за по – голяма производителност за разлика от останалите стилове.
Все пак не е възможо да има един най – добър стил на ръководство. В съответствие с конкретните фактори, един ръководител може да възприема различен модел на ръководство. Ако например подчинените не са добре обучени в своята работа, те не поемат отговорност за взетите решения, тъй като не разбират, а следователно не подкрепят целите на организацията. Възможно е в тази ситуация да е най – ефективен авторитарния стил на ръководство. В случай, че подчинените са добре обучени и опитни в работата си, те търсят свобода на своето действие, поемат отговорност за взетите решения, проявяват разбиране и подкрепят целите на организацията, ръководителят може да избере стил на поведение, при който ще се разрешава по – голямо участие на подчинените при вземането на решения и по – голяма инициативност. Най – важното е ръководителите да могат да определят точно условията и ситуацията, в които ще работят и в съответствие с това да определят своя стил на поведение. Демократичното и авторитарното ръководство се различават по един фактор – степента на упълномощаване с власт при вземането на решения. Лидерското поведение като действия намира израз в степента на власт, използувана от ръководителя и степента на свобода, която могат да имат подчинените при вземане на самостоятелни решения.
Дефинирани са две основни форми на работа на ръководителите: 1. Форма, ориентирана към работата – тук лидерът е заангажирал вниманието върху работата или работните процедури и най – силно е заинтересован от точното изпълнение на задачата; 2. Форма, ориентира към служещите – лидерът се грижи за създаването и развитието на задружна работна група, като е убеден, че по този начин, служещите ще бъдат удовлетворени от работата си. Главната цел в този случай е благополучието на служещите.
Установено е ,че ако колективът очаква и иска авторитарно управление, много е вероятно той да бъде удовлетворен от стила на ръководство с преобладаваща насоченост към задачите повече отколкото към хората. Ако трудовата атмосфера е съчетана предимно с недостиг на време, авторитарният стил е по – ефективен. В случай, че подчинените са опитни и си взаимодействуват добре, като колектив – за тях е по – добре стила, с преобладаваща насоченост към хората, не толкова към задачите.
Въпреки съществуващите най – различни теории и лидерски стилове, изводът е един – най – ефективно и успешно ръководство се постига когато стилът на ръководителя съответствува на ситуацията.
Няма коментари:
Публикуване на коментар