УСТРОЙСТВО НА КНЯЖЕСТВО БЪЛГАРИЯ

Презентацията може да бъде видяна Тук.

Забележка:

Изготвил: Илко Василев – учител по история
в Частна профилирана гимназия с чуждоезиково обучение “СТОЯНСТРОЙ”  Пловдив

 

Съединението на Източна Румелия и Княжество България

Нови сайтове с материали по темата:

  „125 години от Съединението на Източна Румелия с Княжество България”

Електронният каталог "Реликви от Съединението 1885 г. в българските музеи" е част от Е- МУЗЕЙ на РИМ-Пловдив.

Исторически проект на тема : „125 години от Съединението на България.”         Проектът е създаден от ученици  и учители от НТГ- Пловдив.

ПРОПАГАНДНАТА ВОЙНА

[book id='1' /]

Гражданската война в САЩ

[gallery link="file" columns="4"]

БЕЛИНТАШ, БЕСИТЕ И ДИЛЕМАТА „САБАЗИЙ – ДИОНИС”

За повече информация: ТУК

Забележка: Страницата е изготвена с материали на

Краевед: Никола Боев

и съдействието на

Иванка Тодорова Лапавичева

ЗЕНИЦА КЪМ ВСЕЛЕНАТА

 

Уважаеми почитатели на древната митология и археоастрономия,

Древното скално светилище – прорицалище на легендарните беси – Белинташ отново заблестя над Родопа – Орфеевата планина.!

Скътано е на 50 км от Пловдив и на 15 минути приятен преход пеша.

Съхранено през хилядолетията в чист, автентичен вид, светилището пази духа на пантеизма – непосредственото обожествяване на природните забележителности, земни и небесни явления като първи прояви на религиозните вярвания. 

Още в началото на свещената скала се извисява и привлича вниманието на посетителите със строг, вперен на юг поглед фантастичен скален “сфинкс” – символичен страж на светилището и приета от мен емблема. Този сфинкс внушава респект, страхопочитание  и настройва към съзерцание и размисъл.

 Изкачването на високото, непристъпно скално плато става по силно ерозирали, изсечени преди хилядолетия и прекъснати от срутване стъпала или по обезопасено стълбищно съоръжение. 

След нишите при входа, изкачилите се на върха ще видят стотици издълбани обредни ямки, изсечени правоъгълни очертания идупки, мрежа от канали и др. Заслужава особено внимание изкуствено заравнената уникална ритуална археоастрономическа площадка – “зеница” към вселената.По – нататък погледите се привличат от два кладенеца /щерни/ с правилна цилиндрична форма и винаги пълни с вода за обредни цели. 

В южното подножие на скалата непресъхващ извор е каптиран за чешма – паметник на Асен Караджов, открил уникалната сребърна оброчна плочка на тракийския бог Сабазий, приет и почитан в Гърция като Дионис. 

Фокусирам вниманието над една от многото интересни теми за размисъл и продължение от читателите и почитателите на скалния култов феномен.  

БЕЛИНТАШ – ЗЕНИЦА КЪМ ВСЕЛЕНАТА 

Историята и митологията на траките не би могла да бъде обяснена без ролята на бесите. 

Обходил съм и познавам Преспанския и Добростанския дялове на Родопа, а като участник при подготовката и откриването на Асеновградския исторически музей съм се докосвал до важни артефакти и сведения за миналото на Асеновград и района около него. Издал съм няколко книги и брошури. Интересите към бесите и загадките на Родопа са били и остават водещо начало на краеведческата ми дейност. 

Белинташ – светилището на бесите се оказа многообхватна и неизчерпаема тема. Тук легендарните беси – жреческото общество на прототраките и траките се легитимират с комплексни и автентични реалности и артефакти. Те могат да започнат от енеолитния храмов комплекс край с. Долнослав, през посланията, изсечени върху обожествявания скален феномен, до близките и далечни култови обекти из Свещения лес на бесите. Сребърният образ на древното тракийско божество Сабазий, открит в подножието на светилището, изведе от анонимност величественото светилище, предаде му блясък и освети сърцето на Орфеевата планина. 

Най – интересно, уникално и загадъчно творение на жреците – беси е ясно очертаната ритуална археоастрономическа площадка от около 30 м2 площ. Тя привлича погледа, но пленява любознателните със закодираните и неразгадаеми засега послания от древните мъдреци. Нарекох я ритуална, защото е дело на жреците. Техните наблюдения, изчисления и прозрения са се съпровождали с религиозни обреди и свещенодействия. /Вижте приложението в края./

 През периода на пантеизма са били обожествявани природните забележителности и явления, небесните тела, техните движения и цикличност, поведението на животни и др. 

Извисени върху скалните светилища и оброчища, жреците символично са се въздигали близо до боговете и са контактували с тях. Наблюдавали са, съхранявали, умножавали и пренасяли щафетата на сакрални тайни, познания и опит. Всичко е било съпровождано с ритуали, завоалирани с мистика, магически заклинания и прорицания. 

Жреците – беси са наблюдавали и познавали движението на слънцето, на луната и нейните фази, някои планети от слънчевата система, съзвездия, годишни и космически цикли. Със своите познания и опитте са били полезни на хората. Направлявали са живота на обществото – от сезонните и битови практикив земеделието и животновъдството, ловът и риболовът до преселенията на племената. Те са съставяли календари за денонощия, месечни / лунни / и годишни цикли, валежи, прииждане на реките и други природни явления. Допустимо е да са притежавали познания, способи и методи за наблюдения, изчисления и прогнозиране. 

Когато човек застане до ритуалната площадка бива удивен от това уникално човешко творение. Ако скалния “страж” приех за емблема на светилището, то уникалната археоастрономическа загадка нарекох зеница към вселената. 

Дали това не е един от първите технически способи за наблюдения и изчисления ? Дали не предхожда известния абак 1 ?

 Загадъчно и фантастично, то съществува реално хилядолетия. Това сложно съоръжение, изсечено върху каменното чело на Свещената скала е било изпитано преди много векове и е гарантирало точности за следващите. Изработени по размерите на правоъгълните гнезда използваните гномони 2, репери 3 или други пособия са осигурявали вертикална точност и посоки, а от хвърляните сенки, ъгли и наклони през определени дни  и часове – верни изчисления и прогнози. Две от дълбоките правоъгълни дупки / по една на дългата и перпендикулярната редици/ са свързани по протежението с по – малки, също така правоъгълни, но по – плитки. На тях би могло да бъдат прикрепени долълнителни гномони разграфявани върху восъчен слой и с различни височини, за по – точни измервания и изчисления. За това са 8служили и по – малките и плитки дупки в редиците. 

Дали “Тайната памет” на устно предаваните тайни между жреците не е бивала “запомняна” върху восъчен слой на дъсчици, за каквито носители споменават някои изследователи ? 

Това е допустимо при общуването в затворените жречески общества. Всеки жрец, предал щафетата на своите знания би могъл да унищожи  безследно материалните носители. Вероятно това е ставало с огнен обред върху ритуалния археоастрономически олтар. 

Енеолитният храмов комплекс край с. Долнослав също ебил опожарен от обитавалите го жреци с жертвопринощения. 

Може да се окаже, че то ва съоръжение е било “абакът”или “сметачната линия” на бесите.Може да е било идно точно за времето си средство за измерване на месечни, годишни и астрономически периоди и цикли, за съставяне на календари. 

Особено внимание заслужава късата, перпендикулярна редица от дупки. Тя чертае прав ъгъл, залегналв оснжвото но Питагоровата теорема 4 ! Вероятно жреците беси са познавали значението на ъглите при изчислението но траекторията на небесните тела. 

Надявам се, предоставеното графично изображение на уникалната археоастрономическа площадка да предизвика интерес, да бъде опит, крачка и принос на разгадаване на още една тайна и популяризиране на едно от чудесата на Белинташ и Родопа. /Графичното изображение ще бъде приложено допълнително – бел. biblio/. 

Най – характерни впечатляващи елемени из скалното светилище Белинташ са стотиците обредни ямки из цялото плато. Те са вече коментирани като преити от мен скални олтари за извършване на огнено – винени обреди – “Прозрение през пламък”. 

В книгата “За живота на Цезарите” Светоний разказва за едно предсказание, което Гай Октавий /бащата на бъдещия принцепс/ получава при похода си в Тракия. През 60 – та година пр. н е. , когато преминавал през Свещения лес на Бакхус /Сабазий б. а. / той се допитал до жреците – прорицатели на бъдещето на новородения си син. Те предсказали, че той ще бъде велик, понеже от възлятото върху жертвения олтар вино лумнал пламък, който се извисил над покрива на същия олтар. Дотогава такова предзнамение е бил получил само Александър Велики. 

В книгата “Белинташ – светилището на бесите” / с. 32 / и “Блясакът на Белинташ” / с. 21 / търся съвпадение между стотиците обредни ямки на Белинташ и описаните такива в книгата “Тракийският орфизъм” от Ал. Фол. Известният траколог пише : “ Тракийските скални светилища, особено онези с издълбани стълби в скалата и с жертвени ями, които наричам “орфеически”, са тъкмо такива места за самотно изповядване на слънчевия култ от царя. Бе предположено, че съществува връзка между Марко, фолклорния епически герой, и персонификацията Орфей. Напълно съм съгласен с такава възможност, тъй като т. нар. “маркови камъни” могат да бъдат древни “орфически” светилища. “ / с. 41 /. 

Цитираният текст е многозначим и актуален за Белинташ – светилището на бесите и Свещения лес. 

След ясни тези и логични аргументи няма да звучат абстрактно определения като : Орфееви скали, пещери, гори, върхове или Орфеевото цвете Хаберлеа родопензис, открито за науката в тази част на Родопа. 

Загадъчното “Космическо цвете”  е символ на възкресението и безсмъртието. Според легендата, то се е родило от кръвта на Орфей. Притежава свойството анабиоза – състояние, в което жизнените процеси са сведени до минимум. Повяхнало, или изсъхнало от суша, след поливане се съживява / символ на възкресението! / В това загадъчно цвете може да се открие идеята  за единстото на света, на земята с планетите на Слънчевата система, с Космоса. Само организми, способни да изпадат в “клинична смърт” или летаргичен сън могат да преодолеят пространствата между небесните тела. За хаберлеата като нов род и вид за науката съобщава Имре Фривалски. Открива я през 1835 г. в Родопа между Станимака и Бачково и я нарича Хаберлеа родопензис / Haberlea rhodopensis /. 

Нека ги възприемаме като неръкотворни паметници и храмове на митичния Родопски поет, певец и музикант. 

Стъпил върху скалното плато, вдадено в огромния природен циркус, човек се извисява над опосаното с надвишаващи се била, характерни върхове, скали и  природни забележителности “ око “ към Вселената. Обхваща се целият небосвод. Вечер гледката е фантастична. 

Някои оприличават и възприемат този природен феномен като огромна приемателна и предавателна антена за космически контакти, а милиардните съчетания от кристалите на обожествяваната риолитна скала за уникален “ космически чип”. Други приемат някои групи от множеството обредни ямки / около 300/ като конфигурации на известни съзвездия, “Небесен атлас “ и др. 

Много и различни са изсечените в скалата знаци и послания. Те са показвани и коментирани в няколко книги и брошури. 

В “Интердисциплинарни изследвания “ от 1990 г. специалисти от Археологическия институт с музей при БАН : Ал. Стоев, П. Мъглова, В. Ганева и Цв. Радославова публикуват резултатите от научните си изследвания на Белинташ. Заглавието “Тракийското скално светилище Белинташ край с. Мостово – Пловдивска област – модел на древна слънчева обсерватория” изразява тяхното категорично становище. Те считат, че това светилище е играло ролята на своеобразна слънчева обсерватория. 

Цитирам само няколко от множеството публикации, които са свързани с астрономически и космически аспекти в контекста на приетото определение на загадъчната археоастрономическа площадка. 

Уникалното творение на жреците – беси заслужава внимание и грижи, да стане известно и съхранено за поколенията. 

Готов съм да сътруднича и съдействам на всеки, който прояви интерес и желание да изследва и популяризира Белинташ и Свещения лес на бесите – непресъхващи извори на теми и сюжети за научно – популярни и фантастични творби.

Краевед : Никола Боев 

Гр. Пловдив жр “Тракия “ бл. 176 А – вх. Г 

Тел. 032 / 836 – 838  GSM 0889 356119

От същия автор: Брошури: Белинташ и дилемата “Сабазий – Дионис”; Белинташ – реалност, загадки, фантастика

Белинташ разкрива хилядолетни тайни – 1999г.              

Белинташ – светилището на бесите – 2001 г. 

Блясъкът на Белинташ – 2003 г. 

Свещеният лес на бесите – 2004 г.

 

ДОПЪЛНИТЕЛНИ ПОЯСНЕНИЯ

Абак, абака 1 /гр. abax, лат. abacus “маса”, “дъска” – Вид сметало, което употребявали старите гърци и римляни. Специален чертеж с цифри за механическо решаване на уравнения.

 Гномон 2 / гр. gnomon – Твърде стар астрономически уред във вид на отвесен стълб, по сянката на който върху хоризонтална повърхност са определяли височината на слънцето, посоката на меридиана,географската ширина и др. Стрелка на слънчев часовник. 

Репер 3 – /фр. repere/ - Земемерен знак, който служи за изходна точка за нивелиране на точки и линии на план от местност, при измерване и др. Добре видима точка на земната повърхност. 

Питагорова теорема 4 – Сборът от квадратите на дължините на двата катета в правоъгълния триъгълник е равен на квадрата на хипотенузата."

ИЗТОЧНА РУМЕЛИЯ МЕЖДУ ЕВРОПА И ОРИЕНТА

"Образователната програма "ИЗТОЧНА   РУМЕЛИЯ  МЕЖДУ ЕВРОПА И  ОРИЕНТА " е разработена от Мария  Карадечева - уредник в Музей "Съединение" град Пловдив                                         

 О Б Р А З О В А Т Е Л Н А     П Р О Г Р А М А            
     
"  ИЗТОЧНА  РУМЕЛИЯ  МЕЖДУ ЕВРОПА И  ОРИЕНТА " 
 
                                     
ТЕОРИЯ :
         
      Постановленията на Берлинския договор за Източна Румелия
 
Статутът, наименованието, границите и уредбата на Южна България са определени в 10 точки  на Берлинския договор / чл.13-22 / и я превръщат в  ново,  по-специално политика- административно образувание на Балканите. По предложение на англ. дипломати  е наречена "Източна Румелия".
Източна Румелия  има статут на автономна провинция в пределите на османската империя .
Намира се под пряката политическа  и военна власт на султана.
Управлява се от главен управител- християнин, назначен от Високата порта  за срок от 5 години.
Специална  Европейска комисия трябва в 3 месечен срок да изработи Органически устав, който определя правата на главния управител и административното, съдебното и финансовото управление на областта, както и  уредбата и функциите на  местната милиция и жандармерия.
 
Органическият устав е подписан на 14.04.1878г. от членовете на  Европейската  комисия в Цариград. Съдържа 15 глави , 495 члена и 13 притурки от закони и правилници, които могат да се изменят от Областното събрание.
Автентичният официален текст на Органическия устав е а френски език. Печатан е в Цариград , в печатницата на Целих. Има български, турски и гръцки преводи. Българският превод  е направен от Георги Груев  и е издаден през 1879г. в печатницата на Хр. Г. Данов. Органическият устав утвърждава политическата отговорност на  правителството пред  Областното събрание, парламентарна неприкосновеност, свобода на разисквания в събранието , законодатлната инициатива , свобода на словото и печата, на събранията, на сдружаванията, на вероизповеданията, равенство на всички  пред закона.
С Органическия устав  приключва процеса на заменяне на старите политически и правни учреждения , обслужващи турската феодална  държава с качествено нови по форма  и съдържание  институции.
 
Чл.14 на Берлинския договор  фиксира границите на Източна Румелия :
 
 Източната граница върви по брега на Черно море.
  Северната  - по билото на Стара планина.
Западната граница започва от връх Паскал, спуска се по   р.Тополница между Пирдоп и с.Душанци, продължава до с.Петрич и оттук между Ихтиман и с.Вакарел , източно от Самоков, стига Родопите.
 Южната граница  върви по Родопите, на изток до р.Арда, завива на север, пресича р.Марица над Свиленград и по северна Странджа достига  Черно море на север от Мичурин.
Следователно : Източна Румелия граничи само с една държава -Княжество българия / на север и запад /.
 
Чл. 15 на Берлинския договор  дава право на султана да държи гарнизони с Княжеството.
                          
 
Територия  на Източна Румелия : 35 901 кв.км
                          
 Население на Източна Румелия : 815 946 души 
 
от тях –
 
 573 560 - българи
                                     
174 700 - турци и българомохамедани
                                    
 42 654  -  гърци
 
 19 549  -  цигани
                                    
 4 177   -  евреи
                                      
1 306  -  арменци
 
 
В областта  живеят още много чужди поданици - австрийци, чехи, маджари, французи, италианци и др.
 
 
 
 
                             
                        Столицата  е Пловдив.
" Столицата на автономната област имше странен вид и на пръв път неприятно ме порази. Улиците, оживени и шумни, гъмжаха  от непознати хора, от червени фесове. При българския език се чуваше гръцки и турски- той се говореше от турците и арменците.....На пръв поглед Пловдив изглеждаше не български, а космополитен град."
 
                                                                    Иван Вазов
 
 
 
 
 Население на Пловдив :
 
 Според преброяването  от 1880г. Пловдив има :
 
 24 053 жители
 от тях :
 
10 909 българи
              
 5 558 турци
                
4 781 гърци
                  
 865 цигани
                 
 806 арменци
      
1134  евреи
 
Численото надмощие на българите се запазва и засилва през следващите години, както личи от преброяването, направено  на 1.01.1885г.                          
Пловдив има  33 442 жители
 от тях :
16 752 българи
7 144 турци              
5497 гърци               
2168 евреи            
1061 арменци              
112 цигани          
151 италианци
61 руси             
80 французи             
112  немци                 
304 разни народности
 
 
" Пловдив е един от най-големите и най-развити български градове след Освобождението. Всички европейци, които пресичат Балканите в средата на ХІХ в., не скриват възхищението си от града. Те го сравняват с останалите български селища. Ако и да блести в Ориента, Пловдив остава твърде назад в сравнение с европейските градове. Броят на солидните постройки е малък и повечето къщи са дървени, а улиците са тесни, кални  и мръсни, без наименование и номера. Луи Леже, посетил Южна България през 1882г., нарича централната част на града " един безисходен лабиринт". Над малките къщи се издигат минаретата на многобройните джамии. Пловдив няма водоснабдяване  и канализация , а в купищата смет се ровят много бездомни кучета. Оскъдната зеленина  по тепетата не може да промени задушната атмосфера, създавана  от блатата край Марица и разположените  до моста на реката салхани/ касапници /. Централният площад на града е Джумаята, твърде оживен поради множеството си кафенета и бирарии. Оттук по посока р.Марица, по главната улица  Узунчаршия и съседните на нея улици се простира  търговско-занаятчийската част на Пловдив - цял квартал с малки магазини и работилници , търговски кантори, млекарници и гостилници. На десния бряг на р.Марица се намира  турския конак. През източнорумелийския период Пловдив запазава доосвобожденския си облик. Поради липса на средства и време направените промени са малко. Руският императорски комисар княз Дондуков Корсаков замисля  основно преустройство на града, определен от него за  седалище на временните руски власти. С оглед на това е изготвен план и са отпуснати средства . Сложните обстоятелства след Берлинския конгрес осуетяват тези намерения да благоустрои града. Наистина някои улици са разширени, други са застлани, създава се противопожарна служба начело с инструктор- французин, а касапниците са изнесени извън града. Швейцарският градинар Люсиен Шевалас създава  градина. В Пловдив се построяват няколко обществени сгради - на градския съвет и общинско управление, на мъжката и девическа реална гимназия, на Областното събрание и др. През  1882г. "Народний глас" пише: " Нищо по-прелестно от видът на  белите и гиздави къщя, които амфитеатрално се групират по скалистите хълмове. Хубавите и ежедневно построяеми  домове и здания придават ново оживление на града и наумявят за едно чувствително растящо благоденствие  на жителите му . Местата за разходки са също многобройни и разнообразни"  
                
 
                         
                       ТЕКСТОВЕ ЗА РАБОТА
 
" Положението в областта остава напрегнато поради непрестанните компликации, които създава Високата порта.Тя отказва да утвърди гласувания от Първото областно събрание бюджет и повечето от законите и през следващите години това става практика."
 
 
 
 
 
" Особени затруднения създават мюсюлманските бежанци, чийто брой непрестанно расте.Бежанският въпрос пречи на нормалния държавнополитически  живот на областта."
  
 
"Държавнополитическото изграждане  на Източна Румелия е сложен и продължителен процес. То се осъществява под знака на борбата за създаване  на българско управление. Победата на българите  е основното в държавнополитическото изграждане на областта. Подкрепяно от руската дипломация, българското управление развива дейност за укрепване на областта като българска държава и по този начин  подготвя нейното бъдещо сливане с Княжеството. Наред с това Източна Румелия носи всичките белези  на едно изкуствено  политико-административно  образувание : семейственост в управленческия апарат, слаба организация на някои ресори, като съдебното дело, задълбочаваща се финансова неустойчивост, постоянна ангажираност със затрудненията, свързани със зависимостта от високата порта и великите сили."
 
"За разлика от Княжеството в Източна Румелия едрите турски земевладелци не бързат да продават земите си. През първите две години те се надяват на възстановяване на османската власт в Южна България и затова запазват имотите си .Тези земи не се обработват и за тях не се плаща данък, което намалява държавните приходи. За да принуди турските земевладелци да  продават чифлиците си , източнорумелийското правителство  провежда редица мероприятия - въвежда се забрана за сеене на ориз в Пловдивско и Пазарджишко, през 1882г. е въведен кадастрален/ поземлен/ данък, който заменя десятъка . Това означава, че турските собственици трябвало да плащат данък независимо дали обработват земята или не. Законът за кадастъра  постига търсения резултат - след прилагането му започва масово продаване на турски имоти и изселване на едри земевладелци . Със същата цел през 1882г. е приет закон за превръщане на вакъфските имоти в свободна собственост. Всичко това показва, че османската власт в областта не може да бъде възстановена. Общият брой на изселилото се мюсюлманско население е около 50 000 души. Напускат страната не само едри турски земевладелски земевладелци, но и турски селяни  по причина на религиозен фанатизъм."
 
 
 
"Постепенно се изменя вкусът на местните жители, предимно от радовете, които предпочитат по-добрите и по-евтини вносни стоки."
 
 
 
"Макар и бавно, фабричната капиталистически промишленост си пробива път . Появяват се нови предприятия : в Казанлък - фабрика за шишета, в Станимака/Асенвград/ фабрика за пашкули, текстилна фабрика в Сливен, 5 тютюневи фабрики в Пловдив, 5 тютюневи фабрики в Сливен, 2  тютюневи фабрики в Стара Загора и 1 в Харманли, Асеновград и Бургас. Една фабрика за бира в Пловдив и една в Асеновград, осем печатници в Пловдив, една в Сливен и една в Стара Загора. От новооткритите в областта около 40 фабрики и други предприятия няколко принадлежат на чужденци"
 
 
" В областта няма банка, която да осигурява на капиталистите заеми с умерена лихва."
 
 
"Пловдив е едни от крупните духовни центрове през ХІХв."
 
 
" На 4.ХІ.1880г е приет Закон за началното образование. Образователната политика на правителството става приоритет. Според нормативната база образованието е безплатно /което значи ободостъпно/ и задължително. Училище трябва да има във всяко селище с над 1 500 жители. Образованието е светско. Подчинено е на една законова база. Осъществява се от общозадължителни програми, с единни учебни помагала. В Дановата печатница се печатат 93  учебници, учебни помагала и ръководства. Образованието става основен фактор в процеса на хомогенизация на бълг.общество. Към учителите има много високи изисквания , но има и облекчения : освободени са от данъка към дохода, не вземат мъжете учители на военна служба "
 
 
 
" В градските центрове на областта , особено в Пловдив живее малоброен елит от образовани  личности, получили образованието си в Европа, почувствали предимствата на модерния свят."
 
 
" В сп."Училищен дневник"  се публикуват педагогически четива, съпоставителни данни за САЩ, Русия, Белгия, Франция, Великобритания, Сърбия, Гърция, Румъния, Чехия."
 
 
"В румелийската преса за образованието в чужбина са поместени 58 материала."
 
 
 
"В Източна Румелия излизат 35 вестника и списания"
 
 
" Чл.40 от Органическия устав постановява свобода на печата и забранява предварителната цензура ."
 
 
На 25 юли 1878г. излиза първият брой на в-к "Марица"/ първият вестник в България след Освобождението/.
 
 
Пловдив - пръв книгоиздателски център на Източна Румелия .
 
Превеждат се книги на Ч.Дикенс, У.Шекспир, Ж.Верн, В.Юго, А.Дюма, Н.Гогол, Ф.Достоевски, И. Тургенев.
 
 
В Пловдив  се създава  първата бибилиотека, музей, театър.
                                  
 
                            Х О Д   Н А    З А Н И М А Н И Е Т О
 
1. Поставяне на темата :
 
2.Умения: сортиране, подреждане на информация, сглобяване на общ текст с извод. Интерпретацията цели да си обобщят сведения и под формата на разказ, есе да се  структурират фактите.
 
3.Материали : експонати, фотоси, текстове,цитати
 
4. Задачи :
 
Теоретична част, представена от уредника.
 
 а/ разглеждане на определени фотоси  и експонати  от зала "Източна Румелия" :
- Панорамната снимка на Пловдив
- Органически устав на Източна Румелия
- Сборник от закони
- Владала
- Книги
  и др.
 
б/ работа с цитати и текстове, подготвени от уредника
 
в/ Писане на текст - есе " Източна Румелия между Европа и Ориента "
 
 
                         Б И Б Л И О Г Р А Ф И Я
                                          за
                               Източна  Румелия
 
1. М.Уолес - кореспондент на английския вестник
" Таймс"
пътепис на  Уолес, посетил Пловдив и Източна Румелия
 
2. Пътуване на Луи Леже из Южна България през 1882г./ описание на Пловдив /
 
3.  Иречек ."Из Източна Румелия "
"Марица", №390 - 28 май, "Марица"№391- 1 юни , №394-11 юни, №396 -18 юни, №397 -22 юни, 398-25 юни, № 400-403,2-13 юни, №445-450,7-24 декември.
"Марица", №452, 4 януари, № 455, 14 януари, №456,18януари, № 459, 28 януари, №460,1 януари 1883г.
 
4.К.Иречек "Пътуване из България ", Пловдив, 1899г.
"Описание на Пловдив през 1883-1884г."
с.153-155 стр.
 
5.С.Странски -"Из обществения и домашен бит на Пловдив преди и след Освобождението"
Годишник на музеите в Пловдивски окръг, т.ІІІ, 1954г., с.83-91
 
6."Ширина и дължина на градовете на Източна Румелия"-в."Марица",ІІІ, №230, 28 октомври 1880г.
 
7."Нова карта на страните на долния Дунав и на Балканите, издадена от картографа Киперт, на която е обозначена и Източна Румелия.", в-к "Народний глас",№ 133-134, 4.ХІ.1880г.
 
8."Статистически календар на Старозагорски департамент за 1882г.", с.18
 
9."Народний глас", №347,1.ХІІ.1882г.
Отпечатана е геологическа карта на Южна България, съставена от Шкорпил.
 
10. Таблица за километричното разстояние между градовете и селата в Източна  Румелия ,1883г. с 40 страници таблици
 
11.Официална статистика на населението ,1880г.
 
12.Резултати от преброяването на населението в Източна Румелия .
 
13.Христо Станишев "История на строежите и съобщенията в България от Освобождението  до края на 1939г."
 
14.Уилям Гладстон за работата на Областното събрание. в-к"Марица", №139,30.ХІ.1879г.

160- ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА ЕВСЕВИЙ ФЕРМЕНДЖИН

160- ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА ЕВСЕВИЙ ФЕРМЕНДЖИН
( 21.09.1845 - 25.06.1897)

Сложна и интересна е съдбата на банатските българи. Тази общност с римокатолическо вероизповедание се формира през периода 1738-1896г. държавните граници на Хабсбургската империя, в историко-географската област Банат. Нейните естествени граници са заключени между реките Дунав, Муреш, Тиса и склоновете на планината Карпати. Цялата област е в територията на Средновековна България от VІІ до ІХ век, а на Хабсбургската империя от 1716-1918г. След Първата Световна война Банат е разделен между Румъния и тогавашното Сърбо-Хърватско-Словенското кралство.
Историята на преселването на т.н. банатски българи започва след въстанието в Северозападна България през 1688г. Тогава българи-католици от Чипровци и от павликянските села между Свищов и Никопол минават Дунава и се установяват в западната част на Влашко, Олтения, която по това време е под австрийско управление. През 1736г. тези българи се прехвърлят в Седмоградско ( Трансилвания) и в Банат. Първото българско селище на тези преселници в Банат е Стар Бешенов, което е основано 1738г., а второто- Винга през 1741г.
Заселниците българи носят силна църковна традиция, сред тях има немалък кръг от образовани хора. Това намира израз в строителството на храмове и училища, чието изграждане започва непосредствено след установяването на сънародниците ни по тези земи. Богослужението в храмовете е на латински, а преподаването в училище на “илирски”, т.е. на хърватски език. В 1819г. е поставено началото на българско взаимно училище в областта. Родолюбиви, но и просветени хора, българите въвеждат практиката за задължително посещение на учебните занятия от всички деца. Две десетилетия по-късно във Винга е открито първото българско класно училище в Банат.
В началото на 50-те години на ХІХ век банатската българска интелигенция-за да съхрани своята родова, духовна и културна принадлежност-решава, че в храмовете и училищата трябва да се въведе употребата на български език, да се създаде българска книжнина. За кратко време е изградена писмена система въз основа на латиницата, допълнена с няколко знака.. В началото на 60-те години на ХІХ век са написани и издадени учебници и молитвеници на български език. По този начин е създадена втора книжовна норма в общобългарския език. От 1860 до 1896г. в училищата в селищата на банатските българи Стар Бешенов, Винга, Модош, Канак, Брещя, Дента, Колония булгара и др.обучението на децата се води на български език. Когато през лятото на 1896г. проф. Л. Милетич посещава селата Стар Бешенов и Винга, удивен отбелязва, че всички българи знаят да четат и пишат. Освен това, всички говорели по 2-3 чужди езика, а образованите по 5-6 и повече.
В резултат на тази просветна традиция от средите на банатските българи се издигат личности, които представят нацията по най-достоен начин. Една от тези личности е акад. Евсевий Ферменджин.
Евсевий Ферменджин (светско име Мартин) е роден на 21 септември 1845г. във Винга, в семейство на българите Лука Ферменджин и Агата Малкин. Изключително любознателно, детето учи в местното училище и във францисканския манастир. На 17 години се замонашва в гр. Вач, Войводина и приема името Евсевий, в латинската именна традиция- Еузебиус. Средно и висше образование той получава в унгарски и австрийски учебни заведения. През 1868г.- завършва философски и богословски науки във Виена, като посещава и лекционни курсове по история и филология при учени като историка Макс Бюдингер и филолога Франйо Миклошич. Изявява се като полиглот, овладявайки говоримо и писмено повечето от старите и новите езици
Високообразованият българин е ръкоположен за свещеник и започва да работи като преподавател и свещенослужител. Преподава история, догматика, нравствено богословие, а като свещеник извършва богослужение, изповеди, проповядване, включително сред сънародниците си във Винга. През 1881г. отец Евсевий е извикан в Рим и му е поверен важен пост във върховното управление на Францисканския орден. Избран е за генерален асистент, натоварен с грижата за всички францискански провинции в Средна и Източна Европа. В продължение на 15 години той се грижи за тях като посещава всички франискански манастири, храмове и училища от Адриатика до Балтика.
Наред с пряката си каноническа дейност.Ферменджин работи като съставител на Историята на францисканския орден ( Annales Minorum ) и си спечелва слава на учен, каквато друг българин историк по това време не постигна. Издава повече от 50 статии с научен характер за миналото на францисканския орден. Оставил е много материали в ръкопис, които лежат в унгарски и други архивохранилища.
Евсевий Ферменджин полага огромен труд по издирването и обработването на богат архивен материалза историята на Балканите през ХVІ-ХVІІІв. Фундаменталните му трудове “ Akta Bulgaride ecclesiastica“ (1887) и “ Akta Bosniae potissimum ecclesiastica“ (1892) са известни сред университетските и книжовни среди на тогавашна Европа. Двете книги разкриват пред европейското обществено мнение историята на българи и бошнаци в годините на т.н. “тъмни векове”, с които са обвити Балкните по това време.
Отец Евсевий е един от активните членове на Южнославянската академия в Загреб и пръв българин, академик, в съвременния смисъл на титлата. Висш служител на Францисканския орден, гражданин на Европа и света, Евсевий Ферменджин винаги е посочвал своя български произход.
"

Учебни материали за провеждане на седмица на ООН в българските училища

ПРЕДСТАВИТЕЛСТВО НА ООН В БЪЛГАРИЯ

Ние, народите на Обединените нации
Организация на Обединените нации – цели, принципи и функции

Първоначално терминът “Обединени нации” се използва от съюзниците, борещи се срещу силите на Оста през Втората световна война, и се прилага за първи път при обявяването на общия ангажимент да не се прави сепаративен мир с врага на 1 януари 1942 година.

[caption id="attachment_133" align="alignleft" width="384" caption="12 февруари 1945 г., Ялта"][/caption]

 
 През октомври 1943 година в Москва се обсъжда характерът на бъдещата международна организация, която да замени Обществото на народите, а подробностите се разработват на конференциите в Дъмбартън Оукс, Ялта и Сан Франциско.

Проектоуставът на ООН е подготвен през 1944 г. във Вашингтон от представители на САЩ, СССР и Великобритания. В Сан Франциско, на 25 април 1945 г., са поканени 51 страни – участнички в Антихитлеристката коалиция и неутрални. Още във встъпителните декларации на представителите на САЩ, Съветския съюз, Великобритания и Китай е посочена основната цел на ООН – изграждането на световен мир. 

Условията, от които зависи този мир, са:

-         съвместни действия  на миролюбивите държави, притежаващи военна и промишлена мощ;

-         уважаване на основните човешки права;

-         решаване на онези проблеми, от които зависят сигурността, икономическото и социалното развитие на народите.

 Конференцията на Обединените нации е конференция на нации, “които обичат мира и свободата достатъчно силно – толкова, че са готови да се сражават за тях”.

 
 Уставът на ООН е подписан на 26 юни 1945 год. от държавите, участвали в конференцията в Сан Франциско, като първи получават това право представителите на САЩ, СССР, Великобритания, Франция и Китай.

 ООН е създадена на 24 октомври 1945 г. На този ден влиза в сила Уставът на ООН, ратифициран от по-голямата част от основателките – 51 държави на света. Всяка година на този ден се отбелязва годишнина от създаването на световната организация. Днес в ООН членуват 191 държави.

Уставът на Обединените нации е нещо повече от обикновен международен договор. От юридическа гледна точка той е най-важният международен инструмент. За страните, които са подписали устава, той би трябвало да бъде толкова важен, колкото е тяхната собствена конституция.

Цел на ООН е да обедини усилията на всички народи да работят заедно за мира и развитието, базирайки се на принципите на справедливостта, човешкото достойнство и благоденствието. Тя предлага на своите членки да търсят чрез диалог и дискусии най-добър баланс между националните интереси и растящата взаимозависимост в света.

Организацията на Обединените нации е изградена върху следните принципи:

-         всички членове на организацията са равноправни и независими;

-         всички членове на организацията се задължават да разрешават разногласията помежду си по мирен начин и да се въздържат от употребата на заплаха или от използване на сила срещу която и да е държава;

 -         всички членове съдействат на ООН във всяко предприемано от организацията действие съгласно Устава.

Как действа ООН?

Работата на ООН включва хуманитарни дейности, осъществявани от различните агенции, посредничества в Палестина (1947 г.), Кашмир (1948 г.), Индонезия (1962 г.), Кипър (1964 г.), примирията в Близкия изток (1956, 1967, 1973 г.), спонсорирането на конвенцията за забрана на бактериологичното оръжие (1972г.). Намесата в Корейската война (1950-1953) и в Конго (1960-1964) са широкомащабни военни операции, а в по-късен период под нейна егида се осъществяват бойните действия при войната в Персийския залив (1991 г.). ООН не успява да спре съветската военна интервенция в Унгария и Чехословакия (1956 и 1968 г.), да наложи своите резолюции за Южна Африка и Родезия , да осигури дълготреан мир в Ливан. Въпреки твърдата резолюция на Съвета за сигурност на ООН от 20 юли 1987 г. Ирано-иракската война е прекратена едва през 1988 г.

  Чак през декември 1988 г. Южна Африка се съгласява да изпълни резолюцията на ООН от 1976 г., подкрепяща независимостта на Намибия, а като генерален секретар на ООН перуанецът Хавиер Перес де Куеляр (1981-1991 г.) успешно се намесва по време на Фолклендската криза (1981 г. ) и по проблема за Намибия.

 Египтянинът Бутрос Гали (1992 – 1996 г.) е критикуван от държавния департамент на САЩ по време на кризата в Босна и Херцеговина (1995-196 г.). Същевременно ООН има съществен принос в започналия след Втората световната война  процес на деколонизация, довел до разпадането на колониалната система.

Кофи Анан е седмият генерален секретар на Организацията на обединените нации. Той е роден на 8 април 1938 г в Гана.

Въпреки, че държави-членки често изневеряват на идеалите на Хартата и Декларацията за човешките права, ООН оцелява по-дълго от всяка предишна институция, създадена да съхрани световния мир.
ООН е организация на независими държави. Тя не е световно правителство, но предлага механизъм за провеждане на диалог и за разрешаване на разногласия. В нея се работи за постигане на съгласие в практически всички области, представляващи интерес за човешката общност.

Обединените нации имат свой собствен флаг, поща и пощенски марки. Шест са официалните езици, които се използват в ООН – арабски, китайски, английски, френски, руски и испански.

Всички действия, предприемани от ООН, зависят изцяло от волята и желанието на страните членки. Те ги одобряват, финансират и осъществяват. Ето защо вземането на решения в системата на организацията е сложно и често бавно движение към съгласие, към консенсус. Това е естествено за процес, при който трябва да се има предвид националният интерес и заедно с това световната сигурност.

ООН не твори закони, задължителни за държавите. В нея се гради световно обществено мнение. Всяка държава в света – голяма или малка, богата или бедна, има право да допринесе чрез гласа си за изработване на политиката на международната общност по широк кръг въпроси. Сключват се договори, конвенции, приемат се декларации за обща линия на поведение. Тази съгласувана политика се провежда от държавите членки или от самата организация. Инструментите на нейната политика са посредничество, изпращане на сили за опазване на мира в конфликтни точки, хуманитарна помощ или помощ за развитие.

ООН има шест основни органа и те са:

Общото събрание е основният заседателен орган. В него са представени всички държави членки и всяка има право на един глас. Общото събрание има редовни заседания веднъж годишно – от средата на септември до средата на декември. Когато това е необходимо, то може да се събира на специални и извънредни сесии. Когато Общото събрание не заседава, работата му продължава в специални комитети, които се занимават с една или друга област, както и в различните органи, създадени по въпросите на търговията, развитието и околната среда.

 Общото събрание не може да налага мерки на правителствата, но неговите препоръки имат морална сила, защото представляват световното обществено мнение. Когато мирът е застрашен, а Съветът за сигурност не може да вземе решение, Общото събрание може да се занимае със съответния въпрос.

Този орган обръща голямо внимание на икономическото развитие в света, организира световни конференции по най-важните въпроси, определя международни години, за да привлече вниманието върху проблемите на децата, на жените, на земята, на дискриминацията и развитието, на други актуални световни проблеми. Освен това Общото събрание разглежда въпроси за мира и за разпространението на оръжия за масово унищожение. То получава докладите на останалите органи, приема нови членове, одобрява бюджета, назначава Генералния секретар и избира членовете на останалите органи. 

Съветът за сигурност е главният орган на ООН съгласно Устава. Той отговаря за запазването на мира и сигурността в света. Той е готов да заседава всеки път, когато има заплаха за тях. За разлика от решенията на Общото събрание, решенията на Съвета за сигурност са задължителни за всички държави членки на ООН. 

Съветът се състои от 15 членки. Пет от тях – Великобритания, Китай, Русия, САЩ и Франция – са постоянни членки. Останалите десет се избират от Общото събрание за срок от две години. Решенията се взимат с мнозинство от девет гласа. С изключение на процедурните въпроси, нито едно решение не може да бъде взето, ако един от постоянните членове гласува против, т.е. упражнява правото си на вето. 

Когато Съветът за сигурност е свикан по въпрос, застрашаващ мира, той приканва страните в конфликта да постигнат съгласие по мирен път. Съветът може да наложи прилагане на своите решения като наложи икономически санкции или издаде нареждане за колективни военни действия. Той може да изпрати части за поддържане на мира в критичните зони, за да намали напрежението и да избегне сблъсъка между неприятелските сили. 

Икономическият и социален съвет действа под егидата на Общото събрание и координира икономическата и социална дейност на ООН и на специализираните агенции и институции, свързани с организацията и известни като “системата на ООН” Съветът се състои от 54 члена. Обикновено той провежда едномесечна сесия всяка година. Съветът формулира препоръки и координира дейности в областта на  световната търговия и икономическото развитие, в областта на правата на човека и недискриминацията. 

Международният съд е основният правен орган на ООН. Той се състои от 15 съдии, избирани от Общото събрание и Съвета за сигурност. Страни в споровете, внесени за разглеждане в съда, могат да бъдат единствено държави. 

Съветът за попечителство бе създаден, за да следи управлението на територии под попечителство. След като последната от 11-те такива територии получи своята независимост през ноември 1994 г., този орган изпълнява по-скоро формална функция. 

Секретариатът действа в услуга на останалите органи на ООН и ръководи изпълнението на програмите и провеждането на политиката, разработена от тях. Той се оглавява от Генерален секретар, който изпълнява множество функции. Генералният секретар се назначава от Общото събрание по препоръка на Съвета за сигурност. Той е най-висшето административно длъжностно лице на организацията. Генералният секретар може да привлече вниманието на Съвета за сигурност върху всеки въпрос, който по негово мнение би могъл да застраши междунардния мир и сигурност. 

В системата на ООН действат десетки програми, фондове и специализирани агенции:

Детски фонд на ООН (ЮНИЦЕФ) помага на правителствата, общностите и семействата да направят света по-добро място за децата. ЮНИЦЕФ има мандат да защитава правата на децата, като за деца се смятат всички под 18 години. Работата му се ръководи от Конвенцията за правата на детето, ратифицирана от почти всички страни. <www.unicef.org> 

Програма на ООН за развитие (ПРООН) координира дейността на ООН по преодоляване на слабото развитие. Тя управлява финансови ресурси от 2,3 млрд долара и осигурява помощи за развитие в системата на ООН. www.undp.org; <www.undp.bg> 

Фонд на ООН за населението (ФНООН) помага на развиващите се страни и страните в преход да подобряват репродуктивното здравеопазване, да провеждат политика за семейно планиране и сексуално здраве. www.unfpa.org 

Служба на Върховния комисар на ООН за бежанците (ВКБООН) координира международните действия за защита на бежанците. От създаването си Службата за бежанците е помогнала на около 50 млн бежанци и е спечелила две Нобелови награди за мир – през 1954 и 1981  г. www.unhcr.org 

Програма на ООН по околната среда (ЮНЕП) насърчава партньорството в областта на околната среда. www.unep.org

Международен фонд на ООН за жените (ЮНИФЕМ) подпомага овластяването на жените и равенството на половете. www.unifem.undp.org

Международна организация на труда (МОТ) подкрепя социалната справедливост и международно признатите човешки и трудови права. www.ilo.org 

Организация на ООН по прехраната и земеделието (ФАО) подпомага селскостопанското развитие и продоволствената сигурност. www.fao.org 

Организация на ООН за образование, наука и култура (ЮНЕСКО) е създадена да изгради продължителен мир в света, основан на интелектуалната и моралната солидарност на човечеството. www.unesco.org 

Световна здравна организация (СЗО)  изпълнява програми за контрол и премахване на болестите и се стреми да подобри качеството на живота. www.who.org 

Група на Световната банка от пет институции с обща цел да намали бедността в целия свят. www.worldbank.org  Заедно със Световната търговска организация (СТО) www.wto.org и Международния валутен фонд (МВФ) www.imf.int  се грижи за поддържане на икономическото сътрудничество в света. 

ООН и световният мир 

“Ние, народите на Обединените нации, решени да избавим идните поколения от бедствията на войната...” 

С тези думи започва Уставът на Обединените нации. В него са развити принципите на намеса за постигане на основната цел на организацията – “да поддържа международния мир и сигурност”. 

Общото събрание разглежда въпросите на мира и сигурността в своя Първи комитет (разоръжаване и международна сигурност) и в Четвъртия комитет (специални политически въпроси  и деколонизация. През годините Общото събрание е помагало за развитие на мирните отношения между народите с декларации за мир и за международно сътрудничество. Денят на откриването на годишната сесия на Общото събрание е определен за Международен ден на мира. 

Дейностите за опазване на мира са разнообразни. Много усилия се полагат да не се допусне спорът да се превърне в конфликт. На това служи превантивната дипломация, както и превантивното разполагане на сили или превантивното разоръжаване. През 1992 г. по искане на Македония Съветът за сигурност изпрати контингент за поддържане на мира по границите на страната с Югославия и Албания. Мисията остана до 1999 г. и се превърна в модел за бъдещи преватнивни действия. Генералният секретар играе централна роля в поддържането на мира както лично, така и със свои пратеници или мисии с определени задачи. За да помогне за решаването на споровете, Генералният секретар може да използва “добри услуги” за посредничество и превантивна дипломация. Действията на Генералния секретар през 1988 г. доведоха до прекратяване на войната между Иран и Ирак, която бушуваше от 1980 г. 

Когато превантивните мерки не донесат резултат, операциите по поддържане на мира стават важен инструмент на международната общност. Войските на ООН по поддържането на мира получиха Нобелова награда за мир през 1988 г. Операциите по поддържането на мира се назначават от Съвета за сигурност и се ръководят от Генералния секретар. Силите на ООН по поддържането на мира носят униформите на своите държави и се идентифицират като такива само по синята каска или барета и значка. Мисията на ООН в Босна и Херцеговина, мироподдържащите сили на ООН в Кипър, Временната администрация на ООН в Косово – това са примери за мироподдържащата роля на ООН в нашия регион. 

В търсене на мира ООН все повече сътрудничи с регионалните организации, както е предвидено в Глава Осма на Устава. Сложната мисия в Косово събра заедно ООН, Европейския съюз и Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа. 

Според глава Седма от Устава Съветът за сигурност може да предприема принудителни мерки за поддържане или възстановяване на световния мир и сигурност. Това са мерки от икономически санкции до международни военни действия. Съветът за сигурност е упълномощен от коалиция на държавите членки да използва включително военни действия, за да се справи с конфликт – както направи това за възстановяване на независимостта на Кувейт след нахлуването на Ирак (1991); за осигуряване на хуманитарните операции в Сомалия (1992); за подпомагане гражданското население в Руанда (1994); за възстановяване на демократично избраното правителство в Хаити (1994), за защита на хуманитарните операции в Албания (1997) и за възстановяване на мира и сигурността в Източен Тимор (1999). 

ООН и правата на човека

 Можем да дефинираме правата на човека като онези права, които са присъщи на нашата природа и без които не можем да живеем като човешки същества. Правата и фундаменталните свободи ни позволяват напълно да развием и използваме човешките си качества, нашата интелигентност, нашия талант и нашето съзнание и да задоволим нашите духовни и други потребности. 

Идеята, че човек има основни права и те не трябва да бъдат нарушавани, се открива в много култури и различни общества. Съвременното международно утвърждаване на тези права е направено с Международната харта за правата на човека. Тя обхваща две широки мрежи от права. Едната мрежа е известна като “граждански и политически права”. Втората мрежа се отнася до “икономическите, социалните и културните права”. Заедно те са основа на свободата, справедливостта и мира в света.

Документите, съставящи Международната харта за правата на човека са следните:

 ·        Всеобща декларация за правата на човека (1948 г.) 

·        Международен пакт за икономическите, социалните и културните права ( 1966)

 ·        Международен пакт за гражданските и политическите права (1966)

 ·        Два факултативни протоколи към Международния пакт за гражданските и политическите права (1066, 1989г.) 

Гражданските и политическите права включват защита на живота, свободата и сигурността на гражданите. Държавите трябва да гарантират никой да не бъде заробван, да не бъде произволно задържан и измъчван. Всеки има право на безпристрастно и публично разглеждане на съдебните дела. Всеки има право на свобода на мисълта, съвестта и религията, на свободно изразяване на мнение, на свободно придвижване, включително правото да емигрира, правото да се събира и сдружава мирно с други лица. 

Икономическите, социални и културни права включват правото на труд и на свободен избор на работа, правото на справедливо възнаграждение, правото на сдружаване в професионални съюзи, правото на обществено осигуряване, на подходящо жизнено равнище, на защита от глад, на здравеопазване и образование.

 Правителствата са отговорни за закрилата на правата на човека. Държавите са поели отговорност да подобряват условията за живот на своите народи. В системата на ООН има развити международни механизми за закрила на правата на човека, които се опитват да коригират пропуските на държавите.

 Обсъдете: 

Макар че правото на живот, свобода и сигурност на личността е признато официално, около 120 млн души са убити през 20 век в резултат от държавна политика. 14 млн деца умират всяка година преди да навършат пет години. Над 100 млн деца работят, просят или проституират. Поне три пъти през последните 15 години сме свидетели на геноцид. Стотици милиони хора живеят в изключителна бедност, страдайки от недохранване, болести и липса на надежда. 

Мнение на Карлос Басонбрио, правозащитник от Перу: никой не нарушава редовно човешките права просто защото е лош. Всички нарушения стават в определен контекст. Всички са страна в човешки конфликт там, където има противоположни възгледи и интереси. По мое мнение борбата за правата на човека е толкова сложна, защото в определен смисъл тя е борба срещу част от нас самите, егоистичната част от нас като индивиди или колектив. 

ООН и правата на детето 

Конвенцията за правата на детето (1989) признава особената уязвимост на децата и обединява  защитата на децата по отношение на всички категории човешки права. Конвенцията гарантира недискриминирането и признава, че всички действия трябва да се ръководят от най-доброто осигуряване на интересите на децата. Специално внимание се обръща на децата б3ежанци, инвалиди или членове на малцинства. 

Човечеството дължи на детето най-доброто, което може да му даде

Никой няма да възрази на тези думи, записани през 1959 г. В Декларацията на ООН за правата на детето. Въпреки това всеки ден милиони деца в света се борят за своето оцеляване сред ужаса на войните, на физическото и психологическото насилие, на икономическата експлоатация и на изгубения роден дом. 130 млн деца нямат достъп до образование. 246 млн деца iа въвлечени в различни форми на детски труд. 30 000 деца умират всеки ден от напълно лечими заболявания.

Човечеството дължи на детето най-доброто, но трудно му го дава

Има разбира се поети ангажименти от страна на държавите. Приетата през 1989г. Конвенция за закрила на детето стана най-бързо и най-широко ратифицираният международен документ и механизмите за контрол изглеждат добри. Освен това почти всяка от глобалните «Цели на Хилядолетието за развитие», своеобразен стратегически план на ООН за първите 15 години на новия век, са свързани с грижа за децата. Правителствата би трябвало да успеят до 2015 г. oа намалят наполовина дела на хората, живеещи с по-малко от един долар на ден, децата от всички страни да завършат пълния курс на начално образование, да няма диспропорция между момичетата и момчетата в училище, да намалее с две трети смъртността сред децата, да се увеличи грижата за майките, да започне обратна тенденция в рапространението на ХИВ/СПИН.

ООН подготвя държавите да работят за “свят, подходящ за деца»

Двадесет и седмата Специална сесия на ООН прие през 2002 г. документ, озаглавен «Свят, подходящ за деца». Усилията са насочени към образованието и сигурността на детето. Задачата на международните организации и на държавите е да подпомогнат новаторски програми, които да окуражат училищата и общините по-активно да търсят деца, които са се отказали или са изключени от училище и особено момичета и работещи деца, деца със специални нужди и увреждания. В декларацията изрично се обръща внимание на ролята на семейството. Всички институции на обществото трябва да предоставят подходяща помощ на родителите или на грижещите се за децата лица, за да растат те в сигурна и стабилна среда и в атмосфера на любов и р азбиране.

(Виж целия документ на адрес: http://www.sacp.government.bg/)

Потърсете в Интернет: Добре дошъл в youthlink! Това е страницата на Световната банка за деца. В нея ученици – http://youthink.worldbank.org/4kids/ и учители – http://youthink.worldbank.org/4teachers/ - ще намерят много разклонения към интересни страници – за търсене на идеи, препоръки, връзки за действие в полза на обществото и децата.

Защо? Хората казват, че когато една пеперуда раззмахва крилата си на едно малко място в света, бурята обхваща половината свят. Така функционира светът. Всичко е взъимно свързано – образование, работни места, здраве, търговия, конфликти. Научете фактите. Споделете вашите истории с youthlink. И със света. Разкажете какво можете да направите, за да стане вашета общност и този свят по-добро място за живеене. 

ООН и международният тероризъм

Тероризмът е заплаха за всички държави и народи, която не избира място и време. Заплашен е мирът в света. Естествено е ООН да стои начело на борбата срещу него. 

ООН и нейните специализирани органи играят централна роля при изработване и приемане на 12 международни договора в борбата с тероризма от 1969 г. насам. (http://www.un.org/terrorism/). Предстои да се довърши работата по всеобхватна конвенция, която да постави извън закона тероризма във всички негови форми.

Всъщност трябва да се отбележи, че моралният авторитет на ООН страда заради трудните преговори по повод тази конвенция. Спори се за това могат ли държави да бъдат обвинявани в акт на тероризъм. В същото време се знае, че преднамереното използване на въоръжена сила от страна на държавата срещу граждански лица вече строго се забранява от международното право. Спори се също така относно правото на съпротива срещу окупация, но едва ли това право може да включва преднамерено избиване и нараняване на невинни хора.

Логично е да се приеме предложената вече дефиниция, че акт на тероризъм е всяко действие, което е насочено към причиняване на смърт и тежки наранявания на граждански лица с цел да се сплашва населението и да се заставят правителство или международната организация да извършат някакво действие или да се въздържат от него.

В борбата срещу международния тероризъм ООН поставя пет взаимно обвързани стратегически цели – 1. да бъдат убедени недоволните, че с тероризъм не могат да постигнат целите си; 2. да се пречи на терористите да извършват своите терористични актове; 3. да не се допусне държави членки на ООН да подкрепят терористични групи; 4. да се укрепва потенциалът на всички държави да се борят успешно с тероризма; 5. да не се ограничават основните права и свободи на човека в името на борбата срещу тероризма.

ООН вече има принос в постигането на тези цели. Така например от три години насам действа Конвенция на ООН за борба с финансиране на тероризма. Освен това Съветът за сигурност отдавна е въвел забрани за пътуване и финансови санкции по отношение на Ал-Кайда и свързаните с нея лица и групи. В поредица от резолюции на Съвета за сигурност ясно е заявено, че ако държава оказва каквато и да било подкрепа на терористи, Съветът без колебания ще приеме против нея принудителни икономически и силови мерки. С резолюция 1617/2005 Съветът за сигурност потвърди режима на санкции срещу “Ал-Кайда”, Уссама бен Ладен,“Талибан” и свързаните с тях лица и организации. В тази нова резолюция за първи път са определени критериите за това, кои са лицата и организациите, свързани със споменатите терористични групи и лица. Към тях се отнасят всички, които финансират и планират дейността на тези лица и организации; всеки филиал или откъснала се група под тяхно име или в тяхна подкрепа, както и тези, които предоставят оръжие и вербуват  изпълнителите на терористични актове. (http://www.un.org/documen/scresol/res2005/res1617.htm)

В борбата срещу тероризма ООН търси уязвимите и се стреми да оказва помощ. Целта е да се повиши потенциалът на всички държави да се борят с тероризма, разбира се при максимално зачитане на правата на човека. Освен това се препоръчва образование, което да дава знания за света и неговите противоречия. Терористичните групи вербуват най-лесно онези млади хора, които имат тесногръдо или изкривена представа за заобикалящия ги свят.

ООН и борбата с ХИВ/СПИН

Фактите продължават да са страшни. Над 34 млн души в света живеят с вируса на ХИВ/СПИН, 18,8 души вече не са сред живите. От заболявания, съпътстващи СПИН, всеки ден умират повече от 8 000 души. Жертвите са предимно млади хора. Всеки ден се заразяват 5 000 млади хора на възраст 15-24 години. 2,3 млн деца на възраст до 15 години живеят с вируса на ХИВ/СПИН. http://www.un.org/ga/aids/coverage/.

В своята Декларация на хилядолетието световните лидери си поставиха за цел да спрат до 2015 г. разпространението на болестта, да постигнат съкращаване на епидемията, да увеличат грижата за осиротелите деца. Усилията са обединени в Съвместна програма на ООН за ХИВ/СПИН (UNAIDS). С бюджет от 140 млн щатски долара годишно и щат от 111 сътрудници в различни части на света, организацията координира борбата в следните направления: просветна работа с младежите, профилактика на инфекцията “майка-дете”, подобрено медико-санитарно обслужване на болните, съдействие за разработването на ваксини, инициативи за най-пострадалите райони.

През юни 2001 г. се проведе специална сесия на Общото събрание по ХИВ/СПИН. Приета би декларация, в която бяха поставени конкретни цели и срокове за тяхното постигане. Например членките на ООН се задължиха до 2005 г. да намалят броя на заразените със СПИН бебета с 20 %, а към 2010 г. – до 50%. През юни 2005 г., когато Общото събрание отново заседава по тези въпроси, малко от тези цели са постигнати. Обезпокоителна е цифрата за разпространение на заразата в страните от Източна Европа и Централна Азия. Заразените там са се увеличили 9 пъти през последното десетилетие.

Какво е постигнато? Общата сума на разходите за борба със СПИН в помощ на развиващите се страни е достигнала през 2005 г. 8 млрд щатски долара. Остава тези средства да се разпределят най-ефективно. Чрез механизмите на Глобалния фонд за борба с ХИВ/СПИН се отделят 1 млрд долара, а през 2007 г. тази цифра ще е двойно по-голяма. В глобален мащаб е увеличен два пъти броят на хората, получаващи услугите консултация и тестване. Броят на жените с достъп до профилактични услуги относно пренасянето на вируса от майката на бебето се е увеличил до 70%.

Въпреки това в отделни страни липсват както финансови, така и човешки ресурси за успешно водене на борбата с епидемията. Достъпът до услугите за профилактика и лечение остава нисък. В края на 2004 г. само 12% от 6 млн нуждаещи се от лечение в целия свят са имали достъп. Само 16% от потенциално заплашените получават целеви услуги и профилактика.

В България броят на заразените не е висок, но има опасност от увеличение, тъй като се намира в региона с най-бързо разпространение в света. В някои близки до България страни (например Украйна) е налице епидемична ситуация с разпространение сред над 500 000 души. През последните години се докладва за около 50 нови случая годишно, сравнено с 3-10 случая през предишни години. Докато през 1990 г. са регистрирани само 4 случая, през 1996 вече 34, а през 2000 г. се отчита 12 пъти увеличение спрямо 1990. През 2003 г. общият брой на ново регистрираните случаи е 63, от 260 000 направени теста. В 91% от случаите причината е сексуална, от тях 88% хетеросексуална, 4% от инжектиране на дрога и 1% заразени от майката бебета. През 1996г. 35% от новооткритите случаи са на лица във възрастовата група 14-25 години.

http://www.undp.bg/;    http://www.unaids.org.

ООН и наркотиците

Един от големите проблеми на съвременния свят е производството, търговията и употребата на наркотични вещества. В ООН е разработена “глобална стратегия” за борба с дрогата, т.е. глобален отговор на глобално развиващ се “икономически отрасъл”.  Тя съдържа 6 основни точки – 1) да снижи консумацията на наркотични вещества, 2) да развива мерки за превенция чрез просвещение и подходящи терапии; 3) да бъде намалено засаждането на площи и производството на наркотици; 4) да се развият мерки за сътрудничество в преследването на участници в нелегален трафик; 5) да се работи за разкриване на случаи на пране на пари, свързани с нелегалния трафик; 6 да се развият мерки за контрол върху търговията с химични вещества за производство на синтетична дрога.

С реализирането на тази стратегия се занимава Програмата на ООН за международен контрол върху наркотиците – United Nations International Drug Control Programme, UNDCP – в партньорство със Световната здравна организация и други междуправителствени и правителствени организации.

Към Програмата на ООН за борба с наркотиците е развита глобална младежка мрежа  - http://www.unodc.org/youthnet/youthnet_about_us.html . Участниците в мрежата получават всяка седмица съобщения за нови тенденции, добри практики за превенция и друга полезна информация. На посочената по-горе страница ще намерите връзки към учебни помагала, с които в клас или в група можете да развиете разнообразни инициативи за просвещение и превенция.

За борба с дрогата работи Глобална инициатива за превенция на злоупотреба с дрогата, координирана от Програмата на ООН за международен контрол върху наркотиците (UNDCP) и Световната здравна организация (WHO). Проектът се финансира изцяло от правителството на Норвегия. С помощта на тази инициатива са идентифицирани 100 организации с опит в работа срещу дрогата на местно равнище. Установени са контакти с млади хора, заинтересовани от участие в тази глобална инициатива. За планирани и изпълнени инициативи и за сполучливите практики можете да прочетете на посочените адреси:  http://www.unodc.org/youthnet/global_initiative/global_initiative_activities.html

http://www.unodc.org/youthnet/global_initiative/global_initiative_practices.html

http://www.who.int/substance_abuse/activities/global_initiative/en/

През 1999г. се проведе европейско проучване на ученици за сравнение на моделите на употреба на дрога в сравнение с този в САЩ. Извадката включва 14 000 ученици от САЩ и 95 000 от Европа. Резултатите сочат, че ученици на възраст 15-16 от Европа повече са пушили през последните 30 дни (37% спрямо 26%); повече са употребявали алкохол (61% спрямо 40%). Американските ученици повече са използвали канабис (41% спрямо 17%), повече са употребявали други наркотични вежества (23% спрямо 6%). Например 6% от американските ученици са употребявали екстази поне веднъж в живота си спрямо 1% от Европа.

За състоянието на употребата на дрога в Европа виж на адрес: http://annualreport.emcdda.eu.int/en/home-en.html

http://www.ipdt.pt/investigacao/espad99/espadsumario99.pdf

ООН и бедността

От 60-те години насам продължителността на живота в развиващите се страни се увеличи от 46 на 64 години, детската смъртност намаля наполовина, делът на децата, които посещават училище, нарасна с над 80 на сто, а достъпът до чиста питейна вода и елементарни хигиенни условия се удвои. Независимо от тези постижения днес не по-малко от 1,2 млрд души живеят с по-малко от 1 долар на ден. В по-богатите страни от Северна Америка, Азия и Европа над 100 млн души живеят в бедност , а над 35 млн са безработни. Премахването на бедността продължава да бъде огромно предизвикателство.

Общото събрание на ООН обяви 1997-2006 г. за Международно десетилетие за премахване на бедността. Целта е да се премахне абсолютната бедност и съществено да се намали бедността чрез национални усилия и международно сътрудничество.

През 2000 г. светът се обедини около Целите на хилядолетието за развитие, формулирайки план да намали бедността, да се бори с болестите и глада, да осигури образование на момичетата и достъп до чиста вода на повече хора.

През януари 2005 г. екип от експерти представи Проекта за хилядолетието - разумен план за действие, чрез който светът да постигне обрат в бедността, глада, болестите и изолацията на милиарди хора. Стига разбира се да се увеличи ефективността на правителствата на развиващите се страни и да се увеличи обемът на помощта и на инвестициите от страна на по-богатите държави. За пореден път е поставена задачата развитите държави да отделят поне 0,7% от своя годишен национален продукт като помощ за развитие или като ресурс за захранване на глобални публични фондове в битката с болестите и глада.

Важна роля в борбата с бедността играе Програмата на ООН за развитие (ПРООН), която превърна намаляването на бедността в своя главна задача. ПРООН разглежда бедността като сложно явление, което означава липса на възможности за хората, както и недостиг на доходи и услуги от първа необходимост. ПРООН се стреми да укрепи възможностите на правителствата и на организациите на гражданското общество да се заловят с целия диапазон от фактори, които допринасят за бедността – например да засилят продоволствената сигурност, да осигурят подслон и услуги от първа необходимост, да създадат възможности за заетост, да подобрят достъпа на хората до земя, кредити, технология, обучение и пазари, да дадат на хората възможност да участват в политическите процеси, от които зависи животът им.

Международните финансови институции от системата на ООН играят централна роля при финансирането на редица програми, съсредоточени върху социалните аспекти на премахването на бедността. Световната банка например се стреми да увеличи заетостта сред бедните хора като инвестира в развитието на човешките ресурси – здравеопазване, образование и семейно планиране. Тя е всъщност най-големият световен кредитор за развитието на човешките ресурси

По-долу са представени някои основни факти, представящи корените и проявленията на бедността, от която страда повече от една трета от нашия свят.

Болестите
Всяка година шест милиона деца умират от недохранване преди да са навършили пет години.

Повече от половината от африканците страдат от болести като холера и детска диария, причинени от нечистата вода.

Всеки ден ХИВ/СПИН убива 6 хил. души, а други 8200 се заразяват със смъртоносния вирус.

На всеки 30 секунди едно африканско дете умира от малария — за година това прави над един милион случаи на детска смърт.

Всяка година между 300 и 500 милиона души се заразяват с малария. От болестта умират годишно приблизително 3 милиона.

Туберкулозата е най-честият убиец на заразените с ХИВ като в някои части на Африка 75 % от серопозитивните имат и туберкулоза.
Гладът
Над 800 милиона души всяка вечер заспиват гладни.  300 милиона от тях са деца.

На всеки 3,6 секунди още един човек умира от глад. Болшинството са деца под 5-годишна възраст.

Водата
Над 2,6 милиарда души или повече от 40% от населението на света нямат дори елементарна канализация, а над един милиард все още използват несигурни източници на питейна вода.
Четирима на всеки десет души по света нямат достъп дори до елементарна тоалетна, а двама на всеки десет нямат източник на безопасна вода.

5 милиона души, повечето от тях деца, всяка година умират от болести, разпространявани чрез водата.

Генерал Васил Петров Делов

Делов, Васил Петров
Роден: 12.12.1859 в Котел.
Образование: Военното училище в София (1879).

Военна служба:
1878-1879 - Военното училище в София;
1879 - 20-а пехотна дружина;
? - 8-и пехотен полк;
?-24-и пехотен полк;
? - Командир на 22-ри пехотен полк;
?- Командир на 9-и пехотен полк;
? - Командир на 3-и пехотен полк;
1903 - Командир на 2-ра бригада на 6-та пехотна дивизия;
1909 - Командир на 1-ва бригада на 6-та пехотна дивизия;
1911 - Командир на 2-ра бригада на 2-ра пехотна дивизия;
09.1912 - Командир на Хасковския отряд;
1912-1913 - Командир на 11-а пехотна дивизия;
03.1913 - Началник на Южния отдел на Източния сектор при обсадата на Одрин;
08.1913-12.1914 - Командир на 10-а пехотна дивизия;
1915-02.1917 - Офицер за поръчки при Министерството на войната;
02.1917-10.1918 - Началник на 10-а дивизионна област;
10.1918 - Началник на 2-ра(?) дивизионна област;
1918 - В запаса.
Офицерски звания:
10.05.1879 - Подпоручик;
30.08.1882 - Поручик;
30.08.1885 - Капитан;
17.04.1887 - Майор;
01.01.1892 - Подполковник;
01.01.1896 - Полковник;
22.05.1913 - Генерал-майор.
Умира: ?
Награди:
Орден "За храброст" 3-та и 4-та степен, 2-ри клас;
Орден "Свети Александър" 4-та и 5-та степен;
Орден "За военна заслуга" 3-та и 4-та степен;
Орден "За заслуга".

Забележка: 21 октомври - 93 год. от Освобождението на Кърджали 

Християнизация на Българската държава при княз Борис І (852-889)

httpv://www.youtube.com/watch?v=uTV9XTP65tk

В резултат на далновидната външна политика на българските ханове Крум (802-814), Омуртаг (814-831), Маламир (831-836) и Пресиян (836-852) към средата на ІХ в. територията на Българската държава обхваща земите между Средния Дунав и Беломорието, между р. Днепър и дн. Албания. Вследствие на това териториално разширение значително нараства славянският елемент в държавата, което налага промени в управлението й. Ханството се разделя на териториално-административни области, които се управляват от хански наместници, а славянските князе губят правомощията си. Така племенният партикуларизъм престава да бъде определящ административната уредба на страната. Въведеното от хан Крум кодифицирано законодателство заменя обичайното право на славяни и прабългари и превръща цялото население на държавата в поданик единствено на хана. С тези действия българските владетели от първата половина на ІХ в. полагат основите на централизацията на Българската държава и я издигат в основен политически фактор в Европейския югоизток. Въпреки това обаче тя не се числи към семейството на културно развитите християнски държави и на нея се гледа с пренебрежението и недоверието на варварска държава. Разрешаването на този проблем стои с особена острота при управлението на хан Борис (852-889), който се заема с трудната задача да продължи успешно започналите процеси на етническа интеграция между славяни и прабългари и да спечели авторитет на Българската държава.

httpv://www.youtube.com/watch?v=JMLGEMQHPrE&feature=related

Историческите извори за християнизацията на България могат да бъдат разделени на три групи: домашни, византийски и западни. Основни домашни извори са Балшенският надпис, старобългарският разказ “Чудото на св. Георги с българина” (Х в.), приписката на Тудор Доксов към неговия превод на “Слова против арианите” от византийския автор Анастасий Александрийски, както и Пространното житие на св. Климент Охридски. Визатийските извори по тази тема включват хрониките на продължителите на Теофан, съчиненията на Йосиф Генезий (Х в.), Константин Багренородни (Х в.) и Нил Доксопатър, Посланието на патриарх Фотий до хан Борис (864-865 г.), “Житието на 15-те тивериуполски мъченици” на Теофилакт Охридски, както и Дюканжовия каталог на българските архиепископи (ХІІ в.). Западни извори са Фулденските и Бертинските анали, “Живописите на римски папи” на Анастасий Библиотекар (ІХ в.), хрониката на Регинон (ІХ-Х в.), Отговорите на папа Николай І по допитванията на българите (866 г.) и др.

Сред изследователите на Борисовото управление изпъкват имената на проф. Васил Златарски (“История на Българската държава през Средните векове”), проф. Петър Мутафчиев (“История на българския народ”), акад. Димитър Ангелов (“Формиране на българската средновековна народност”), както и тези на проф. Иван Венедиков, проф. Иван Снегаров, проф. Александър Бурмов, акад. Иван Дуйчев, проф. Георги Бакалов, проф. Йордан Андреев и др. Най-задълбочена обаче е монографията на проф. Васил Гюзелев “Княз Борис І. Покръстване на българите”. Значими чуждестранни историци, занимавали се с управлението на княз Борис са Константин Иречек, Стивън Рънсиман, Арнълд Тойнби и др.

През 800 г. папа Лъв III коронова франкския крал Карл I Велики за “свещен римски император” и по този начин прави пробив във византийския универсализъм. Това събитие от европейската история бележи началото на съперничеството между Константинополската патриаршия и Римското папство за религиозно-културното предстоятелство над християнския свят за столетия напред. Проводници на техните интереси стават двете водещи християнски политически сили – Византия и Немското кралство.

Разпространението на християнството в Западна Европа, което се възобновява с особено голяма сила през VIII в. и продължава през IХ-Х в., е ръководено изцяло от немците, граничещи с езическите територии на север и на изток. През средата на IХ в. започва борба на славянските държави по Средния Дунав за неутрализиране на влиянието на немските мисионери. В тази борба умело се намесва Византия, която се стреми да отнеме първенството на Римската църква спрямо славяните. Именно на фона на тази общоевропейска картина на международните отношения започва управлението на хан Борис I (852-889).

Той се възкачва на българския престол в твърде сложен и напрегнат момент. Включването на славянските племена от Македонската и Родопската област в пределите на Българската държава изостря отношенията с Византия. Завоеванията в среднодунавските земи през първата половина на IХ в. поставят България в непосредствено съседство на северозапад с Немското кралство, Великоморавия и Хърватско. Това разширение на Българската държава в стратегически области – територията по Средния Дунав, Тракия и Македония – определя по-нататъшните насоки на българската държавна политика при хан Борис и утвърждава България като реален съперник на Византия и Немското кралство в борбата за надмощие над славянския свят.

Първоначално българо-немските отношения запазват мирния си характер и мирният договор от 845 г. се спазва. През 853 г. обаче настъпва рязък обрат в отношенията между Българската държава и Немското кралство. Според Бертинските летописи хан Борис сключва военен съюз с великоморавския княз Ростислав с цел отбиването на домогванията на немците за политическо господство над среднодунавските славяни. В последвалата война между българи и немци хан Борис привлича на своя страна краля на Франция Карл Плешиви, а Немското кралство – Хърватско. Българите претърпяват тежко поражение в хърватските земи, а на северозапад българските територии са подложени на голямо немско нашествие. За това свидетелстват данните на Константин VII Багренородни и “Житието на 15-те тивериуполски мъченици” от Теофилакт Охридски. Според проф. Васил Гюзелев мирните договори, сключени с Немското кралство и Хърватско, не довеждат до значими териториални промени. При тази тежка ситуация българският владетел се принуждава да се откаже от съюза си с Великоморавия и да премине на страната на Немското кралство. Това повторно сближение с немците позволява на хан Борис да ги възпре от по-нататъшни действия към северозападните български земи по Средния Дунав.

През 855 г. се изострят отношенията между България и Византия. Конфликтът прераства във война, причините за която трябва да се търсят в опитите на Империята да възстанови властта си над някои стратегически важни крепости в Северна и Източна Тракия. В резултат на успешните военни действия на византийските войски, водени по суша и по море от кесаря Варда, са завладени Филипопол и околностите му, областта Загоре и черноморските градове Девелт, Анхиало и Месемврия. Със средствата на дипломацията хан Борис успява да отклони византийците от по-нататъшни действия срещу Българската държава.  През 856 г. между двете страни е сключен мирен договор и се осъществява размяна на военнопленници.

В началото на 60-те години на IХ в. настъпва ново прегрупиране на политическите сили в Средна и Източна Европа, в резултат на което се стига до възникване на нови коалиции в Европейския югоизток през 862-864 г. Укрепването на позициите на Великоморавия в среднодунавските земи засяга сериозно интересите на България и Немското кралство в района. Това води до създаването на нов военен съюз между двете страни през 862 г., който е насочен срещу Великоморавия. През 863 г. Людовиг Немски, подпомогнат от българските войски, започва война с Великоморавското княжество. При създалата се опасна ситуация за Великоморавия нейният владетел княз Ростислав търси сближение с Византия. От Империята той иска проповедници, които да разпространяват христовото учение на говоримия от народа му славянски език. Това е начин да се отстрани немското политическо и културно влияние, чийто проводник е немското духовенство. Водена от своите интереси, Византия сключва съюз с Великоморавия най-вероятно през същата 862 г. Пристъпвайки към този дипломатически акт Империята се ръководи и от още едно важно обстоятелство. При сключването на военния съюз с Людовиг Немски или през следващата година – 863-а – хан Борис обещава да приеме християнството от Рим. Тези намерения на българския владетел са достатъчен повод за безпокойство от страна на Византия, която се стреми да установи своето духовно господство над Българската държава.

Това е и причината след като отблъсква арабите през есента на 863 г. Империята да организира внезапен поход срещу България. С този военен натиск тя цели да откъсне България от съюза с Немското кралство и да я принуди да приеме християнството от Константинопол. Византийският император знае, че хан Борис няма да успее да организира контрадействия, поради заетостта на войските му във войната срещу Великоморавия, както и поради различните природни бедствия (суша, продължителни земетресения), стоварили се върху българския народ по това време. Крайно отрицателно върху Българската държава се отразява и поражението на войските й от сърбите на княз Мутимир. Съвременни сръбски учени обаче изтеглят тази война след 870 г. С похода от 863 г. византийският император цели не да завладее български територии, въпреки че има тази възможност, а да застави хан Борис да подпише мирен договор, задължаващ го да приеме християнството от Константинопол. С този си ход Византия отдава предпочитание на “политиката на кръста” пред “политиката на меча”. През есента на 863 г. България и Византия сключват “дълбок мир”, който води до разтрогване на съюза с немците и обещание покръстването на българите да се извърши от Константинопол. По силата на сключения договор България получава отново областта Загоре.

httpv://www.youtube.com/watch?v=xXhvItVtomM&feature=related

Значението, което отдава Византия на този договор е огромно. Византия знае, че поставяйки българите под църковната власт на Патриаршията, ги поставят и под своето политическо настойничество. Константинополската патриаршия се явява инструмент в държавната политика на императорите, проводник на политическите им цели. Според патриарх Фотий християнизацията на един народ е най-сигурното средство за премахването на всякаква негова враждебност към Византия. Подарявайки Загоре, Византия цели у българите да изчезне споменът за двувековната кървава вражда. По този начин Константинопол се надява, че това което не се удава на войските на Константин V Копроним (741-775) и Никифор I (802-811) може да бъде постигнато безкръвно от византийското духовенство.

Утвърждаването на неограничената власт на владетеля, а от там и на суверенитета на България спрямо останалите европейски християнски държави е основна цел на външната политика на хан Борис. В официалното въвеждане на християнството в държавата той вижда основния път за нейното постигане. Този въпрос намира място в отношенията му с двете водещи християнски сили - Немското кралство и Византия, като целта му определя гъвкавостта на неговата дипломация както спрямо тях, така и впоследствие спрямо Рим и Константинопол. С поемането на задължението да се приобщи към християнството и Константинополската църква Борис, подобно на византийския император, иска да се сдобие с църква, която да бъде подчинена на висшата светска власт и да се превърне в неин крепител. Това е и по-дълбокият замисъл на неговата мирна политика с Византия и на поетото задължение.

След покръстването на българските пратеници в Константинопол, за България заминава мисия от византийски духовници, начело с епископ. Хан Борис със близкото си обкръжение е покръстен пръв и приема името на своя кръстник – византийския император Михаил III (842-867). Борис изоставя ханския титул и го заменя със славянската титла “княз”. Княжеската титла, макар и неравностойна с ханската, в политическата терминология на раннославянските езици единствено се доближава до идеята за върховната власт. Според някои специалисти тази промяна става чак към края на Борисовото управление, когато славянският език и писменост стават официални в държавата благодарение на книжовната дейност на Кирило-Методиевите ученици в България в периода 886-893 г.

Годината на покръстването на княз Борис не е категорично изяснена. В българската историография се споменава всяка една от годините от 863 до 867 г. Петър Мутафчиев и Георги Бакалов посочват 863-864 г., Васил Златарски – 865 г., а Васил Гюзелев – 866 г.

Като всяко знаменателно събитие от онова време, и кръщението на българите става обект на множество легенди, свързвани с християнския провиденциализъм. Според тях Борис приема християнството под влияние на една картина на Второто пришествие или под въздействието на разказите на покръстената си сестра. Широко разпространена е и легендата за кръщението на 54 000 българи по р. Брегалница, извършено от св. Кирил. Някои учени смятат, че в това легендарно известие има зрънце истина, което третира достоверен исторически факт.

Йоан Скилица съобщава, че хан Борис, ръководен от известни верски и други съображения, свързани с опасността от дестабилизация във вътрешно-държавния живот, осъществява акта на своето християнско кръщение тайно през една нощ на 864 г. За една голяма част от управляващия български елит, която не желае да проникне в дълбокия смисъл на провежданата от владетеля духовна реформа, езичеството си остава символ и крепител на държавната независимост, а християнството – проводник на враждебната византийска политика. Враждебните настроения сред определени кръгове от управляващата върхушка, създаващи реална опасност от прерастването им в открито недоволство срещу държавната власт, заставят владетелското семейство да се покръсти без особени церемонии.

Преходът от езичество към християнство се оказва нелесен. Проповедта на гръцки език не позволява на обикновеното население да вникне в смисъла на християнските тайнства, а старите езически вярвания си остават широко разпространени. Византийските свещеници извършват предимно прости обреди като кръщене и черкуване. Така стабилитетът на вътрешно-държавния живот на Българската държава става застрашен от проникването на прякото византийско влияние в него. Успоредно с официалната византийска мисия, християнството се проповядва и от различни еретици и лица без църковен сан. По българските земи се появяват и мисионери на юдеизма и исляма. Към създадения религиозен хаос се добавя и насилието, употребено от държавната власт при покръстването на отделни лица и цели селища.

Зреещата болярска и народна опозиция срещу християнската религия и срещу  сближението с Византия прераства в открит бунт срещу покръстването. Според Бертинските летописи той избухва през пролетта на 866 г. в “десет комитата на държавата”, в които болярите разбунтуват народа срещу княз Борис. Бунтовниците идват въоръжени в Плиска и се събират около двореца на българския княз. Религиозните подбуди на бунта и неговата антихристиянска насоченост са добре представени в изворите. Според “Отговорите на папа Никой I по допитванията на българите” той не им дал “добър закон” и те въстават срещу него “като против отстъпник от бащината чест и слава”, както отбелязва пък Йоан Зонарас. Заради това те “искали да поставят друг княз”. Но Борис успява бързо да потуши бунта с помощта на верните си столични боили и на “кръстния знак”. Той наказва със смърт само 52-ма от болярите и техните семейства, а на народа “позволил да си отиде невредим” (Бертински летописи). Тази разправа само с част от управляваща върхушка подсказва, че вероятно най-голяма активност в бунта проявяват онези представители от прабългарската аристокрация, чиито съсловни и политически интереси се накърняват особено чувствително със засилването на самовластието на българския владетел след покръстването. Решимостта на неговото потушаване обаче, и още повече – ликвидирането на корените на възможното повторно негово проявление, доказват непоколебимостта на княз Борис I да довърши започнатото дело. Трябва да се отбележи, че в домашните извори бунтът не е отбелязан – очевидно с цел да не се опетни името на княза, обявен впоследствие за светец.

След потушаването на бунта срещу покръстването през 866 г. пречките за по-нататъшното успешно разпространение на християнството сред народа са премахнати. Вероятно затова в българските извори – надписа на княз Борис от с. Балши (в дн. Албания) и приписката на Тудор Доксов към превода на “Словата на Атастасий Александрийски против арианите” – като година на покръстването на българския народ се сочи 866 г. От този момент християнството официално става държавна религия и всякакви опити за връщане към езичеството биват смятани за престъпление, заслужаващо строги санкции. Символичен израз на тази начална победа на християнството над езичеството е строителството на нови църковни храмове в страната. С бунтовните събития от 866 г. историците бележат край на първия етап на християнизаторската политика на княз Борис – издигане на християнството в държавна религия на България.

Религиозният хаос и бунтът срещу покръстването принуждават княз Борис да помисли за бързо уреждане на въпроса за статута на българската църква. Те показват, че липсата на българска църковна организация може да бъде сериозна заплаха за независимостта и сигурността на държавата. Приемането на християнството от Константинопол създава практическа възможност за засилване на византийското влияние във вътрешно-държавния живот. Поради това изграждането на собствена българска църква е втората важна задача в християнизаторската политика на мъдрия и дълновиден български владетел.

По силата на сключения мир с Византия първоначално Борис се обръща към константинополския патриарх Фотий (858-867; 877-886) с молба да му разясни кога и как България би могла да се сдобие със своя църква. Но вместо ясен отговор той получава обширно послание, което е “Ръководство на владетеля” за това какви качества трябва да притежава християнския владетел. Не споменава нито дума относно статута на бъдещата българска църква. След този твърде дипломатичен отказ от страна на Константинопол княз Борис в търсене на решение на българския църковен въпрос се обръща към папски Рим.

На 29 август 866 г. към Рим се отправя българско пратеничество – кавхан Петър и боилите Йоан и Марин. Те връчват на папата 115-те въпроса на българския владетел, отнасящи се до християнизацията на народа – вяра, морал, обреди, организация на църковния живот, християнско законодателство и др. Почти едновременно с пратеничеството до Рим Борис изпраща и друго българско пратеничество до Регенсбург – до крал Людовиг Немски с молба да му осигури епископи и свещеници. По този начин българският владетел като че ли желае да постигне подкрепата на немския крал в преговорите с Рим. Папа Николай I натоварва с изготвянето на отговорите на българските въпроси Анастасий Библиотекар. Под ръководството на папата опитният канонист и историк съставя “Отговорите на папа Николай I по допитванията на българите” (106). В България те са донесени от специално римско пратеничество начело с епископите Формоза Портуенски и Павел Популонски и са връчени на княз Борис на 13 ноември 866 г. Те са едно своеобразно огледало на състоянието на вътрешно-държавния живот в навечерието на покръсването и непосредствено след това. Съдържанието им показва, че във въпросите на Борис до папата доминират три основни теми: за юридическия статут на Българската църква; за позицията на владетеля спрямо своите поданици, които все още почитат езичеството; за това как трябва да се отнася спрямо някои изисквания и нововъведения на гръцкото духовенство, които предизвикват съмнения и недоволство у новопокръстените българи. Заедно с това Борис иска от папата да му бъдат изпратени книги за “християнския закон”, както и проповедници на новата вяра. На основния въпрос, засягащ ръкополагането на главата на българската църква за патриарх, папа Николай I отговаря, че той трябва да се нарече “ако не патриарх, то поне архиепископ”. Това се смята от българската истоиография за голям успех за княз Борис и Българската държава.

Скоро в България пристига и немското пратеничество, което не се задържа дълго в страната, защото там вече е папското духовенство. То започва повторно покръстване на населението, а византийското духовенство бива прогонено от страната. По този повод в енциклика до източните църкви патриарх Фотий осъжда поведението на Рим.

След това първоначално сближение с Римската църква последват разногласия по повод отказа на папа Николай I, а след него и на папа Адриан II (867-872), за архиепископ на България да бъде ръкоположено лице, посочено от българския владетел. Измежду римските духовници той първоначално се спира на епископ Формоза Портуенски, като през 867 г. в Рим пристига ново българско пратеничество с предложение за неговото ръкополагане. Новият папа Адриан II отказва това ръкополагане като връща българското пратеничество с нови двама епископи – Доминик Тривенски и Гримуалд Полимартийски (алтернатива на новото предложение на княз Борис – Павел Популонски). През февруари 868 г. Формоза Портуенски и Павел Популонски се връщат в Рим с поредното българско пратеничество, оглавявано отново от Петър. Новото искане на българския владетел е за архиепископ на България да бъде ръкоположен дякон Марин или някой от кардиналите. И това предложение среща отказ и се заменя от ново, неуважително предложение – някой си поддякон Силвестър, когото папата изпраща в Плиска, придружен от епископ Леонард Анконски. Княз Борис I връща папското пратеничество с остро писмо, с безапелационното искане за утвърждаване на дякон Марин или на Формоза за български архиепископ. С поредния отказ Римската църква пренебрегва интересите на българския владетел и недооценява неговата решимост в преследването на българските политически цели.

Преминаването на България в лоното на Римската църква поставя началото на нов конфликт между Рим и Константинопол, в който именно решаването на българския църковен въпрос заема основно място. Гъвкавата дипломация на княз Борис в периода 866-870 г. принуждава Византия да бъде по-отстъпчива спрямо предявените от българската страна искания с цел да избегне опасността от съседство с една обширна християнска държава, намираща се под върховенството на папския Рим. През 867 г. на константинополския престол се възкачва император Василий I Македонец (867-886), който преценява, че е по-удачно да изглади противоречията на православието с Рим и по друга причина – заплахата от изключително силните по това време араби. Същевременно и папството предпочита да тушира противоречията, а замяната на Фотий с по-умерения патриарх Игнатий (867-877) води до решението да се свика Вселенски събор. Първият успешен резултат от умелата политика на княз Борис I по българския църковен въпрос е именно решението на VIII Вселенски събор, който заседава в Константинопол през 869-870 г. Самият събор се открива на 5 октомври 869 г. и продължава до 28 февруари 870 г., но решение по българския църковен въпрос се взима на извънредно заседание от 4 март 870 г. На него са въведени и българските пратеници и в присъствието на официалните представители на всички християнски църкви (патриарсите на Константинопол, Ерусалим, Александрия и Антиохия, както и пратеници на римския папа) император Василий I Македонец поставя за разглеждане въпроса за юрисдикцията на българската църква. Съборът постановява България да премине под върховенството на Константинополската патриаршия, но да бъде обособена като автономна архиепископия. За пръв български архиепископ патриарх Игнатий ръкополага Йосиф. Зависимостта на Българската църква от Константинополската е формална, защото следващите й предстоятели се избират от клира на българския епископат с одобрението на владетеля. Като пълновластен и суверенен владетел княз Борис, макар и да няма формално признание на юридическите си права, има възможност да влияе върху избора на българския църковен глава. В това именно се състои и голямата значимост на постигнатото съборно решение от 870 г. Въпреки че не получава пълна независимост на българската църква, книяз Борис постига максималното с оглед на конкретните обстоятелства. С последователната си и решителна политика той много скоро след покръстването успява да се сдобие с автономия за българската църква. На Вселенския събор през 880 г. автономността на българската архиепископия е потвърдена.

Неуспехът, който претърпява Римската църква в двубоя с Константинопол през 870 г. не преустановява опитите й за връщането на българския църковен диоцез под нейната юрисдикция. Както в близкото десетилетие, така и в следващите периоди от развитието на съперничеството между Изтока и Запада, тя прилага своите дипломатически средства за привличане на България в своето лоно. Изворите показват, че такива стъпки не липсват и от страна на българските владетели. При конкретни обстоятелства, породени главно от българо-византийските отношения през Средновековието, те търсят подкрепата на Римската църква за отстояване на политическите интереси на Българската държава. Но възстановяващите се периодически българо-римски църковни отношения никога не откъсват България и българите от православния Изток. Обвързването на Българската църква с Константинопол през 870 г. полага началото на тяхната трайна принадлежност към християнския Изток. С този акт се създават благоприятни условия не само за включването на новопокръстеното българско общество във византийския културно-религиозен кръг, но и за формирането на славяно-византийската общност през Средновековието.

През 870 г. княз Борис отстранява римското духовенство и в страната пристига архиепископ Йосиф заедно с внушителна византийска мисия от епископи, свещеници и монаси, които започват да разпространяват христовата вяра в българските земи. Територията на страната е разделена на епископии, чиито брой не е категорично уточнен, но вероятно първоначални епископски центрове са Сердика, Белград, Дръстър, Бдин, Охрид, Скопие и др. Несъмнено княз Борис започва усилено строителство на църкви и манастири, макар че преките данни за това да са твърде оскъдни. За такива се преустроени и някои езически храмове. Резиденцията на архиепископа вероятно е Голямата базилика в Плиска. Отношенията между духовната и светската власт се градят на принципа на “цезаропапизма” – владетелят стои над църквата, която му е подчинена. Като цяло българската архиепископия се изгражда по подобие на Константинополската патриаршия.

Със създаването на независима българска църква се слага край на втория етап от християнизаторската политика на княз Борис I.

Актът на покръстването е само външната, дипломатическата страна на една важна духовна промяна, която е предизвикана от много по-дълбоки и сложни причини от различен характер. Част от тях се отнасят до позициите на християнството по българските земи до официалното му въвеждане, а друга – до социалнополитическите изменения, настъпили в развитието на българското общество и държава през първата половина на IХ в.

Според изворите, писмени и археологически, християнството придобива широко разпространение в балканските провинции на Римската империя. Началото на неговата проповед по тези земи се свързва с дейността на христовите апостоли Павел и Андрей през I в. Сред местното население то утвърждава своите позиции благодарение на създадената църковна организация и на епископските седалища. След разделянето на Империята на западна и източна Константинополският епископ получава титлата патриарх, с което му се отрежда особено почетно място в църквата. Въпреки това папството запазва своето върховенство в църковния живот на западните балкански земи, които с покриват със старата провинция Илирик. Император Лъв III Исавър отнема църковната власт на папския Рим над тези земи заради неговото противопоставяне на иконоборската му политика. Така от началото на VIII в. всички християни от балканските земи, намиращи се под политическата власт на Византия, признават за свой духовен глава константинополския патриарх.

Нашествията на варварските народи във византийските балкански владения през VI-VII в. разстройват в значителна степен организирания църковен живот в тях. Особено голяма е разрушителната сила на славяските нападения през VI-VII в. В много райони християнството битува сред местните жители със своите най-елементарни предания и представи. Постепенно то започва да прониква и сред новите заселници на балканските земи – славяните, част от които дори го приемат доброволно, а други – в резултат на провежданата от самите византийски управници християнизаторска политика. В хода на териториалното разширение на българските земи през първата половина на IХ в. в Българската държава се включват такива важни християнски средища като Сердика, Филипопол, Месемврия, Боруй, а носители на християнството са не само жителите на тези градове и техните околности, но и част от славяните, чиито земи в Македония, Тракия и Родопската област също биват присъединени към България. За укрепването на позициите на християнството спрямо тези на езичеството на славяните и прабългарите, живеещи в териториалното ядро на държавата в Мизия, показателно е неговото проникване сред някои членове на ханската фамилия като синът на хан Омуртаг – Енравота и сестрата на хан Борис. Хипотезата за християнската принадлежност на владетелите от рода Дуло също говори за проникването на християнството по тези земи. Наблюденията върху изворовия материал за периода от първата половина на IХ в. показват, че християнизираното население в Българското ханство значително се увеличава. Организираните гонения по времето на Омуртаг и Маламир се оказват една временна мярка, която не довежда до ограничаване на християнското влияние в страната, и то се засилва по най-различни пътища, както по време на война, така и в дни на мир. Така в средата на IХ в. верските различия в иначе укрепналата териториално българска държава застрашат да разрушат основата на нейното единство. С цялата си сложност въпросът за религиозното единство се откроява при управлението на хан Борис. Взетото от него решение за издигане на християнството като обща и задължителна религия в държавата е продиктувано и обусловено от промените, които настъпват в нейното развитие.

В средата на IХ в. Българската държава все повече изпитва необходимост да се крепи на своето вътрешно единство. То обаче трудно може да се постигне при съществуващия религиозен дуализъм между славяни и прабългари, които се различават значително в своите езически вярвания. А и езичеството като цяло започва да губи своите позиции пред християнството, разширяващо все повече своето пространство в територията на Българската държава и засилващо верския антагонизъм сред нейните поданици. При това нестабилно вътрешно състояние България може лесно да загуби позициите си на важен фактор в европейския политически свят. Княз Борис, който има ясна представа за международните позиции на своята държава по отношение на християнските държави, добре познава ролята на християнството като универсална религия. С въвеждането й като официална религия в страната, той може да постигне сливането на славяни и прабългари в единна културно-религиозна общност, в един народ и да укрепи състоянието й като суверена държава. Очерталите се имуществени, социални и идейни противоречия в българското общество може да се обяснят чрез християнството, което утвърждава божествения произход на всяка земна власт, налага идеята за самодържавието и по този начин укрепва позициите на самия владетел, който се назовава “от Бога поставен”. Православната, християнска доктрина за държавата като патримониум на владетеля консолидира българското общество в границите на централизираната българска държавност, която носи и съхранява модела на собственобългарската, културно-историческа идентичност.

В своята непоколебима религиозна политика българският владетел се ръководи и от тенденциите в международния живот на Европа в средата на IХ в. По това време почти всички европейски държави вече са приели християнството и България като езическа страна, макар и с обширна територия, е застрашена от сериозна изолация. С приемането на християнството Борис възнамерява да утвърди нейното място и роля в системата на европейските държави. С усвояването на християнския морал и просвещение новопокръстеният български народ получава възможност да се приобщи към духовния напредък на тогавашните европейски народи.

Очертаните промени във вътрешно-политическото състояние на Българската държава показват, че до голяма степен издигането на християнството в държавна религия е последица от логиката на нейното историческо развитие във времето и пространството на тогавашна Европа. Развоят на конкретните политически събития в нейния международен живот през 863 г. само ускоряват осъществяването на важната духовна промяна, като принуждават княз Борис вместо от Рим да приеме християнството от Константинопол. Друг е въпросът дали княз Борис се принуждава на тази стъпка или тя е дело на далновидната му политическа игра и умелото използване на противоречията между Рим и Константинопол с цел да направи Константинополската патриаршия по-отстъпчива по българския църковен въпрос и постигането в крайна сметка на максимално самостоятелна българска църква. Показателен за логичния избор на княз Борис да приеме християнството от Константинопол е и фактът, че “цезаропапизмът” във Византийската империя отговаря на традициите на тангризма, при който властта на хана също му е пряко дадена от върховния Бог.

Християнизаторската политика на хан Борис обаче съвсем не приключва с извоюването на българската църковна автономия. Висшите църковни длъжности в България се заемат от византийци; висшето духовеноство също почти изцяло е ромейско. Богослуженето се води на неразбираемия от широките народни маси гръцки език, на които се чете и Светото писание. Чрез християнизацията Борис се надява да премахне верските и културни различия между прабългари и славяни. Вместо това обаче се очертава опасността от ново разделение на обществото – между народните маси и намиращите се под пряко византийско влияние нейни първенци.

Поради това не бива да се надценява значението на автокефалността на Българската архиепископия. Българската държава се простира на територии, с чиято загуба Византия не може да се примири. Стремежът за преобладаване на Балканите подхранва между Византия и България един вечен антагонизъм, който е причина влиянието на ромеите в Българската държава да не може да се ограничи в рамките на един формален сюзеренитет, а рано или късно да доведе и до политическа зависимост на България от Византийската империя (теза на проф. Петър Мутафчиев).

Ако тази опасност е избегната, то заслугата за това принадлежи на двамата братя Кирил и Методий, които създават славянската писменост и на княз Борис, който решава да използва тяхното дело в защита на своя народ.

В периода 855-863 г. Константин-Кирил и Методий създават славянската писменост. През 886 г. в България пристигат изгонените от Великоморавия Кирило-Методиеви ученици Климент, Наум и Ангеларий. Със сърдечния им прием, ревностното покровителстване на тяхната просветителска дейност и на създаващия се чрез тях български църковен клир, Борис постига върховната цел на своя живот – “българизацията” на Българската църква. Постепенно в България се създават два просветно-книжовни центъра: Деволско-Охридският и Плисковско-Преславският. В периода 886-893 г. Климент Охридски обучава на славянска грамотност повече от 3 500 ученика.

През 889 г. княз Борис се оттегля в манастир и властта поема първородният му син Владимир-Расате (889-893). Най-същностното измерение на управлението на новия княз е опитът му за езическа реставрация. С цел да съхрани великото си дело, през 893 г. Борис извършва преврат и отстранява Владимир-Расате от престола. През същата година на свикания в Преслав народен събор е решено гръцкият език в богослужението да бъде заменен от славянския (старобългарския), който става и официален държавен език. Климент Охридски е избран за “пръв епископ на български език”, т.е. служещ на славянски. Византийското духовенство започва да се заменя с подготвения от Климент и Наум български клир. Така с просветителската дейност на Кирило-Методиевите ученици завършва третият етап на християнизаторската политика на княз Борис – българизацията на Българската църква. Този трети етап се явява и венецът на християнизаторската политика на Борис.

Християнизацията на Българската държава оказва трайно влияние върху средновековния български исторически процес. Християнската система от ценности заменя различните езически религиозно-нравствени системи на прабългари и славяни. Битът на българското общество започва да се гради върху християнския мироглед. Княз Борис прави радикални промени и в правно-наказателната система на България. Старите Крумови закони не отговарят на християнските нравствени правила и княз Борис пригажда към българските условия основните византийски законници: “Еклога”, “Земеделския закон”, “Номоканона” и др. Преработката на “Еклога” довежда до създаването на българския законник “Закон за съдене на хората”, който регламентира гражданското, семейното и наказателното право. Превеждането и приспособяването на “Номоканона” води до създаването на т. нар. “Кърмчая книга”, която представлява законното право.

Чрез християнизацията завършва и процесът на укрепване на владетелската власт и централизация на Българската държава. Цялото население на България окончателно се превръща в поданик единствено на поставения “от Бога” владетел.

Чрез приемането на християнството България се приобщава към византийските културни постижения. Разцветът на българската култура, започнал с идването на Кирило-Методиевите ученици в България и продължил през управлението на цар Симеон (893-927) поставя началото на един нов модел в европейската цивилизация – славяно-византийският.

Християнизацията на България се явява фактор с основно значение за формирането на българската народност. Политическата унификация на държавата през първата половина на IХ в. не премахва основните религиозни и културни различия между славяни и прабългари. Ако държавните институции осъществяват териториална и политическа интеграция, то Българската църква изгражда религиозното, духовно и културно единство между славяни и прабългари. Християнизацията на държавата води до един общ за цялото население на страната светоглед и морал.

Чрез целокупната си дейност княз Борис-Михаил се очертава като един от най-далновидните държавници в историята на Българската държава. От една сила на разложението, в каквато е на път да се превърне християнството, чрез славянската писменост, княз Борис го превръща в могъщо средство за духовно обединение на разнородните етноси в своята държава. Княз Борис I умира на 2 май 907 г. и е канонизиран от Българската църква.

Покръсването на българите и условията, които създава Борис за просветилската дейност на Кирило-Методиевите ученици в България са основни предпоставки за разцвета на българската християнска култура през епохата на цар Симеон, когато България се превръща в третия книжовен и духовен център на християнския свят.

Приемането на християнската вяра, с което България става част от общоевропейската цивилизация, както и развитието на славянската писменост, консолидират българското общество и формират средновековната българска народност, която става носител на книжовната славяноезична културна традиция в пределите на Православието.

Плодовете от дейността на Борис и Симеон са събрани от цар Петър (927-969). Със сключения между България и Византия договор от 927 г. Византия признава на Петър титлата “цар на българите”, а на българския цъкровен глава – титлата “патриарх”.