Какво ще изберем за днес и за в бъдеще-хищническо или рационално природоизползване.

     Какво ще изберем за днес и за в бъдеще-хищническо или рационално природоизползване.

(есе)

  Проблемът за използването на природните ресурси е един от най-важните и седи в основата на съвременния свят.

  Всеки човек прави своя избор-хищническо или рационално трябва да бъде природоизползването. Рационалното използване на природните ресурси довежда до по-дългото им използване във времето.
  Ако всеки човек използва ресурсите алчно и хищническо, това ще доведе до световен взрив от социално-икономическа и природна гледна точка,защото ресурсите ще започнат да намаляват и в последствие-ще изчезнат. Например неограниченото използване на водните ресурси,ще доведе до тяхното намаляване, защото водата е изчерпаем ресурс. Населението и промишлеността изпитват потребност от прясна вода,ресурсите от която са едва около 2,5% от запасите на хидросферата и то заради нерационалното и небрежното и използване в последно време. Според направени научно-статистически изследвания  прясната вода на планетата ще бъде изчерпана до 30-40 години, а човечеството ще бъде на ръба на апокалипсис, ако не се предприемат нужните мерки за справянето с този проблем.
  Друг важен акцент е разрушаването на поземлените ресурси в днешно време. Хората замърсяват природата, изсичат горите и то дори без да ги възстановяват. Почвената покривка спада кум невъзобновимите природни ресурси. Унищожаването и прави невъзможно използването на обработваемите земи за земеделски нужди, затова подържането на почвената покривка изисква специални грижи за правилното и използване и опазване. Нерационалното и използване ще доведе до опустиняването на земите,тяхното унищожаване, а това пък ще доведе до болести и глад на животинския свят и населението на нашата планета.
  Бъдещето на човечеството зависи в значителна степен от правилното използване на биоресурсите. Неразумната човешка дейност е причина за намаляването и изчезването на някои биоресурси.
   Човек трябва да мисли повече за бъдещето на своята планета, трябва да внимава и да се ограничава с използването на ресурсите. За да остане светът едно красиво и приятно за живеене място, човек трябва рационално да използва ресурсите, така че планетата ни да осигури едно спокойно бъдеще на нашите деца, а не място изпълнено с безредие, глад, мръсотия и недостигащи природни ресурси за един добър и пълноценен живот.
 
Ганислава Костова 10б клас
СОУ”ЦАР СИМЕОН ВЕЛИКИ”
Гр.Пловдив

Есе - Относно съмнението

"Единственото сигурно е, че няма нищо сигурно “
Плиний Стари

 

Живот. Това е нещо странно и уникално. Цяла Вселена, създадена с една единствена цел и тази цел е животът. Това не е просто математическо уравнение, което човек може да реши. Животът е много по – комплексен и сложен. В него няма нищо сигурно. Той е пълен с неизвестни. Животът не е теорема, която може да се докаже. Понятия като константи не съществуват. Животът може да бъде сравнен с математическа задача, в която няма дадено, а единствено търсено.

 

Всичко е субективно. Никой не може да каже, че нещо е истина или лъжа. Няма такова нещо като абсолютна истина или абсолютна лъжа. За физика Земята е просто едно тяло с определена маса и размери, но за биолога тя представлява изключително благоприятна среда за живот. Астрономът вярва, че тя е планета, разположена в Слънчевата система, а политикът счита, че е просто поле за изява и контрол. Всички са прави, но в същото време и всички грешат. Няма правилна дефиниция за понятието земя. Просто човек го е създал, за да бъде по подреден животът му. В света не съществува нищо крайно. Винаги има бяло и черно. Нищо не е абсолютно. Ако го нямаше черното, как бихме могли да знаем какво представлява бялото? Колкото и да е добро едно действие, то винаги има капчица зло в себе си. Това просто правило е в сила относно всичко. Светът е различен за всеки. За едни светът е визуална феерия, за други той е пълен с миризми и вкусове. За слепия няма цветове и образи, съществуват единствено звуци. Той е способен да “ вижда “ в някои аспекти, дори по – добре от зрящия. За него не съществува всичката тази визуална илюзия. Той възприема всичката информация, с която ни засипват по свой собствен начин, различен от този на другите. Всичко, което виждаме е създадено от нас самите, от нашето въображение. Човек вижда околния свят по начин, по който му е угоден на него, а не такъв какъвто е тай в действителност. Никой не може да каже какъв е светът наистина. Нещата винаги имат различни измерения. Лявото е дясно за едни, а горе или долу за други, единствено защото сме триизмерни. Например шапката си има своя специфична форма, но за Малкият принц на Екзюпери тя е просто слон, глътнат от боа, който изключително много наподобява шапка. Човек е “ Бог “ и може да промени всичко. Той сам си създава света около него. Един ще иска да го направи цветен и пълен с радости, друг черно – бял. Всеки живее в своя собствена утопия, която е затворена за останалите. Той царува спокойно в тази илюзия без някой да го безпокои и тормози. Светът е игра изпълнена с неточности, съмнения и несигурности. Най – лошото е, че човек даже не може да се откаже.

 

Забележка: Статията е авторска и използването и с комерсиални цели е нежелателно.
 
 
 

Есе - Августин

“ Какво е времето, ли? Като не ме питат – знам. Като ме попитат не мога да кажа “.

Августин

Средновековието, като период в европейската история, е ситуирано след Античността не само в темпорален, но и в смислов аспект. През Средновековието човекът продължава да е във връзка с природата, подобно на Античността, но не като изначално, взаимосвързано цяло. Човекът е издигнат над природата, той е творение по образ и подобие на своя Творец. В този период църквата е основната институция в културния и политически живот. Християнската вяра “ диктува “ на философията проблемите, които да изследва. Смисълът на философията вече не е, както в Античността, търсене на истината като такава, а търсенето на вечната, свята истина – т.е на Бога. В християнската философия вярата предпазва от заблуждение, водейки разума към Твореца.

Четвъртото столетие след Христа е решаващо за формирането на християнската идеология. Този период е известен под наименованието “ патристика “ , епоха на отците на християнската църква. Един от известните представители на този период е Св. Аврелий Августин.Образованието си получава в школите по граматика и реторика в Тагаста и Картаген. Няколко години пребивава в Италия, където под влияние на Амброзий приема християнството. По известни негови съчинения са : “ За реда “, “ За християнското учение “, “ За божия град “, “ Изповеди” , в които той описва своя път към християнската вяра. Съществен въпрос, на който Августин акцентира е проблемът за времето. Защото времето е неотменно условие, чрез и в което се конституира човешкия живот.То е жизнения ракурс, с който човешкото съществуване разполага. Дали времето е реално според Августин? С отговора на този въпрос ще започна настоящия анализ. Може ли да е реално нещо, което не можем да видим, не можем да усетим, не можем да обясним. На въпроса какво е времето Августин отговаря, че когато не го пипат знае, а трябва ли да отговори не може. Съществува ли тогава времето или по – скоро не ? Августин приема, че то съществува. Ние го измерваме, а не можем да измерваме нещо, което го няма. И след като ние живеем в това време, значи все в някакъв смисъл го познаваме и въпреки това сме неспособни да го обясним. Парадоксът е, че ние знаем какво е времето, но трябва да го схванем по такъв начин, че да можем да го обясним. Всеки от нас има вътрешен усет за времето, но ни е трудно да го обясним в понятия. Нека сега акцентираме върху виждането на Августин за това кога е създадено времето и дали то като Божие творение предхожда или следва света и хората. Августин дава следния отговор : ” Преди бог да сътвори небето и земята нищо не е правил. Защото ако е правил нещо, то какво друго е правил, ако не творение, а не може да се прави творение без време, т.е когато Бог е създал небето и земята, то тогава той е създал и времето, а времето се появява заедно с творението като мярка на движението и промените на нещата. Светът не е бил сътворен “ по - рано “, просто защото не е имало “ по – рано “. Ето защо Августин отхвърля като смислен горния въпрос, защото преди сътворението на небето и земята не е имало небе и земя. Или както той казва в “ За Божия град : “ Да се говори, че е имало време, когато не е имало време е също толкова абсурдно, както и да се говори, че човекът е съществувал, когато не е имало хора, или че този свят е съществувал, когато все още не е съществувал свят”. “ времето е сътворено, защото се характеризира с изменчивост и неустойчивост, а че то е изменно и неустойчиво личи от това, че то се разделя на части: минало, сегашно и бъдеще. Миналото време, казва Августин, вече не съществува, понеже го няма, то е отминало. Когато е било настояще, то е съществувало, но преминавайки в минало, то спира да съществува. Бъдещето време също не съществува, защото още не е. Ето защо единственото време, което съществува е сегашното. Но, разглеждайки го по – обстойно, Августин разбира, че то се състои само в един кратък, неделим миг и опитвайки се да увеличим по трайност този миг, то той веднага се разделя на минало, настояще и бъдеще. Как тогава, пита Августин, от времето съществува само един кратък миг, в който е разположено настоящето, и наистина ли и този миг съществува, щом той идва от бъдещето, което все още не съществува и преминава в миналото, което не съществува? Освен това ние мерим времето. Казваме, че едно време и по -дълго или по – кратко от друго, или че две времена са равни по дължина. Както описах и по – горе, щом мерим нещо, значи то съществува. Но как мерим миналото, ако то не съществува, и как мерим бъдещето, ако то все още не съществува, и как мерим настоящето, ако то се състои в един неделим миг? За да се реши този проблем времето е било идентифицирано с движението. “ От един учен човек чух, че времето, това е движението на слънцето, на луната и на звездите.” Но Августин не се съгласява с това, защото движението на едно тяло, представляващо неговото преместване, може да изисква по – дълго или по – кратко време. Но какво е времето тогава??? Щом то е сътворено по своята същност то е изменение, значи времето не може да бъде вечност. И тук трябва да разграничим тези две понятия: “ време “ и “ вечност “, защото за да разберем Августин, трябва да не приемаме времето като даденост, а като дадено от Бога, като Божие творение. Бог е създателят на времето и затова той стои над него. За него годините не вървят, нито идват, а стоят наедно. Пон]
]>

Есе - Хераклит

“Всичко тече, всичко се изменя и не можем да влезем два пъти в една река”   Хераклит

Дали под влияние на обичайното търсене на истина или заради вечната непримиримост към това, което е колкото познато, толкова и неясно, човекът често си задава въпроси за света около себе си и за себе си като част от света. Отговорът на въпроси като: “Що е мигът?”, “Що е настоящето?”, “ Може ли да се спре хода на времето? “ ще ни помогнат да се откъснем от тесните рамки, в които сами сме затворили мисълта си.

“Всичко тече, всичко се изменя и не можем да влезем два пъти в една река” казва Хераклит. Светът около нас не е неподвижен, а променлив. Ние живеем в настоящето, защото само то съществува. Но това, което сега е настояще след необозримо кратко време вече ще е минало, ще го няма. А това, което е бъдеще, което не съществува ще е настоящето.Настоящето постоянно “изтича”, преминава в нещо безвъзвратно изгубено, то е просто един миг. Като че ли светът постоянно умира и пак се ражда от нищото. Мигът е нещо, в което не можем за стоим. Затова и Хераклит отхвърля, отстранява от битието покоя и неподвижността. Защото те са присъщи на мъртвото т. е. несъществуващото. Дори ние да стоим неподвижно в “реката” ние не можем да спрем нейното течение, както не можем да спрем и движението на настоящето към минало, да направим от мига вечност. Защото нашата неподвижност не означава, че светът е спрял да се движи. Светът е не само нашето действие и нашите промени. Светът е и изменението във всичко, което е извън нас, което е неконтролируемо и нерегулируемо от нас. Чрез сентенцията си Хераклит отрича съществуването на колело на времето: “... не можем да влезем два пъти в една река”. Да, защото реката няма да е същата. Събитията в живота може и да си приличат, но те не са еднакви. Най-малкото защото ние не сме същите. Факта, че сме преживяли и нещо друго, нещо неслучвало се, ни кара да възприемем дори привидно еднаквото събитие като различно. Напълно в противовес на народната приказка, в която момичето чака златната вода, “реката” на Хераклит не приминава циклично и не може да бъде контролирана от човешката воля.. Ученикът на Хераклит Кратил променя тезата на своя учител: “Дори веднъж не мога да вляза в една река”, защото реката постоянно се променя, придошлата вода отминава и никога няма да се върне точно такава, каквато е била. Да останеш в мига означава не да стоиш, по-точно да преследваш това, което преминава покрай теб, да бягаш надолу по Хераклитовата река. Но как да преследваш нещо, което отива в нищото? Мигът е просто абстракция, създадена от човешкия разум, за да назове безкрайно малък интервал от време, в което светът незначително се е променил. Ние не може да живеем в нищожното. Не можем да реагираме на незначителното около нас. Мигът е с размити, неясни граници . Нашата душа не слага отчетливи прегради между миговете, както не може да разделим водата в реката на тази и другата. Душата усеща мига като нещо значимо, нещо което я променя, а не като промяна в материалното около нас. Като че ли настоящето преминава мимолетно и неусезаемо, но променя съзнанието, а с него и идното настояще. Още в Древността с изобретяването на часовника човекът се е опитал да подчини движението на времето на собствената си воля като го измерва. Но времето е от тези творения на човешкия разум, което самият човек все още не може контролира, което не може да спре,да подчини на своята воля.

Забележка: Статията е авторска и използването и с комерсиални цели е нежелателно.

Първоизточникът на философията е осъзнаването на собствената ни слабост и безсилие

Есе на Мануела Юлиянова Денева, ученичка от 12 а клас, класирана на 3 място в Националната Олимпиада по философия през април 2004 г.

Философстването е своеобразен път-изследване, което ни отвежда към познание за енигматичната същност на мирозданието. Да философстваш означава да търсиш, да съзерцаваш, да съзидаваш. Философията не сътворява нищо конкретно като сетижен продукт на своите открития. Единственото, което подарява тя е пробуждането, припомнянето и съхраняването. Философията има своите първоизточници. За да достигнем до тях е необходимо внимателно вглеждане в първопричините и достъп до изначалното иманентно, което е нейно абсолютно притежание. Като концентрация на тяло и душа, човекът синтезира в себе си тленно и вечно в единна и безспорна цялост. За да постигне своята вечност, преди това той трябва да познае себе си, своята преходност; да проникне тлението си. В основата на тожа тление е "собствената слабост и безсилие". Точно тази немощност, присъща на човешката пророда е онзи начален източник на философията, благодарение на които и ако го осъзнае, човек може да сбъдне своето иманентно Вечно. Човекът е екзистенция, но "няма екзистенция без трансценденция" /Ясперс/. Като образ и подобие бжие, човек не е самият Творец, но го носи в себе си. Не е възможно осъзнаване на богоподобието, без осъзнаване на човешкостта-несъвършенството на природата му, белязана от слабостта и безсилието. Само тогава човек е готов да сбъдне трансцендентното, което изначално му принадлежи. За Ясперс човек е рефлектиран по два начина- като обект на изследване и като екзистенция, недостъпна за изследване. В първия случай се експлицира човека като предмет, възможен за наблюдение, а във втория се визира непредметното и невъзможно за опредметяване битие-екзистенция, което се самопреживява. Оказва се, че разрешаването на човешката двойнственост се свежда до тленност и преходност, посредством неизбежната екзистенциална предопределеност и богоподобие чрез трансцеденталната му зададеност и ориентация. Единственият начин да постигне иманентното трансцендентно е да съзре фундамента на човешкостта-слабостта и безсилието на собствения Аз. Постигането на Абсолюта предполага познание на Аз-същността. "Да си човек означава да ставаш човек", непрекъснато да се вглеждаш-продължително и целенасочено, да се постигаш, защото човешкото същество е крайно и неокончателно творение. Съзерцанието на собствената ни устроеност е съзерцание на слабостта , стаена в усещането за младата ни сила; осъзнаване на собственото Аз , което не перфектно, но притежава тази потенция иманентно. Слабостта и безсилието са определения на нашата екзистенция. Не бъде ли разбулена и осъзната нейната магия не е възможно сбъдването на трансценденцията. Философията буквално означава любов кум мъдростта, изконен стремеж към знание отвъд пределите на сетивнодостъпното. Мъдростта предполага досег с неосезаемото, а често и неосъзнатото. Като първоизточници на философията слабостта и безсилието са не непременно осъзнати, но именно от тях се очаква да сбъднат собственатата си противоположност, посредством силата на разума. "Познай себе си" е призивът на Сократ, т.е. вгледай се в своята човешкост, проникни се от това, което си, за да прозреш и онова, което е на път да бъде! Като отнесено към Бога същество в своята екзистенция реализира идеята за трансценденция, вглеждайки се този път в модусите на своята божественост. Тук протича най-висшата трансформация на екзистенциалното безсилие и отслабеност в тяхното инобитие в перспективата за трансцендентна сила и вечност на Духа. С това се доказва истинността на образа и подобие Божие и наличието на онази 'отломка" божественост в самата човешка природа.В този смисъл човекът е съвършена тропа на Духа. Според Розанов "само мъката може да ни открие великото и святото". А мъката сама по себе си е своеобразна проекция на човешкото безсилие в мигове на дистанция от света и самовглъбеност. Прозирайки бедствеността на съществуването и неговата непродуктивност, собствената слабост пред огорчението и невъзможността за борбеност, човек преоткрива света , които му се представя с нов потенциал - по-благ, по-божествен… Човекът се преражда за новото си съществуване също както и пресътворения от него свят. Човекът е готов за своята нова ориентация в защита на своето богоподобие. Прозирането на собствената слабост и безсилие е първоизточник на философията посредством вглеждането в дълбините на човешката при
рода, която сама по себе си е двойнствена. Разгатването на тези дълбини оазкрива енигмата и мистиката на човешката устроеност, достига до идеята за мъдрост и призовава любовта към нея. Защото " няма истинско творение без загадка", а загадката на божественото творение-човека- е точно там, където човешко и божествено си дават среща, в която блянът на екзистенцията по трансценденция твори и Философия.

ТЪРНОВСКАТА КОНСТУТУЦИЯ ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА БЪЛГАРСКИЯТ ПЕЧАТ ОТ 30ТЕ ГОДИНИ НА XX В